— Това е мястото — казва Заека, влизайки в стаята — Искаш ли да си пийнеш?
Момчето си пийва от кутийката — върху горната му устна остава пяна с формата на ключалка — и прави кисела гримаса.
Хари му обяснява:
— Когато хората се развеждат, бащата продължава да обича децата си, просто не може да живее с тях повече. Може би Фознахт непрекъснато купува на Били такива скъпи боклуци, защото се чувства гузен, че ги е напуснал.
— Знаеш ли защо са се разделили, татко?
— Нямам представа. По-чудното е защо изобщо са се оженили.
Заека познаваше Пеги Фознахт още от времето, когато беше Пеги Гринг, късогледо дебелогъзо момиче на средната редица, която постоянно вдигаше ръка, защото си мислеше, че знае всички отговори. Не познаваше Фознахт толкова добре — кльощав дребен мъж, който непрекъснато свиваше рамене. Навремето свиреше със саксофона си по абитуриентските балове, а сега имаше музикален магазин в горния край на „Уайзър стрийт“, който преди се казваше „Акорди и Плочи“, а сега „Фиделити Аудио“. Фознахт е купил уредбата на Били с такава отстъпка, сякаш я е взел направо без пари. Като тези награди, които раздават на тия млади пискливци. Жената, която пусна език на водещия, си е тръгнала и сега цветнокожа двойка познава наградата. Тенът им е блед, но определено са цветнокожи. Няма нищо, нека да познаят, да спечелят и да почнат да пищят наред с останалите. По-добре това, отколкото да стрелят от покривите. И все пак, той се чуди как ли би било с тази тъмнокожа булка. Големи устни, направо да те изсмуче, мъжете са ужасно бавни, дълги са им като камшици, трябва да дадеш всичко от себе си, за да ги вдигнат, стоят в теб с часове, затова белите жени толкова ги искат; белите мъже са бързи, трябва да се връщат на работа, да строят великата Америка. Заека обожава онова предаване „Усмивки“, по което Тереза прави стриптийз, изписаните с бяло думи върху кожата й. Когато го гледат, Дженис и Нелсън винаги го питат какво пише. Откакто стана печатар може да чете думите за секунди, отзад — напред и в огледални образи. Винаги е имал силни очи. Навремето Тотеро го хвалеше като му казваше, че може да види топката с дупките на ушите си. Голям, потаен, лукав подмазвач беше тоя Тотеро. Сега беше мъртъв. Играта беше различна сега, всички вкарваха със скок, тези огромни, подскачащи, гладни негри, които се повдигаха и задържаха секунда по-дълго, докато розовите им длани, дълги колкото цялата ти ръка, изстрелваха топката. Пита Нелсън:
— Защо вече не ходиш на игрището? Когато бях на твоята възраст по цял ден играех на двайсет и едно.
— Да, но ти си бил добър. Бил си висок.
Нелсън беше луд на тема спорт. Малката Лига, в града. Но не и напоследък. Заекът смята, че е заради един албум с изрезки, който майка му пазеше от баскетболните му дни в края на четирийсетте, когато беше поставил няколко градски рекорда. Миналата зима всеки път, когато отиваха на гости в Маунт Джъдж, Нелсън я помолваше да му го даде и лягаше на пода с него. Разглеждаше старите, сухи, жълти статии, залепени с изсъхнало лепило, от което страниците пукаха, когато ги разгръщаше. МАУНТ ДЖЪДЖ ПОБЕЖДАВА ОРИОЛ, ЕНГСТРЪМ УДРЯ 37 — момчето преживяваше случилото се преди двайсет години, онази звездна светлина.
— Аз станах висок… — казва му Заека. — На твоята възраст не бях много по-висок от теб.
Това беше лъжа, но не истинска. Само с няколко инча4. В един свят, където всеки сантиметър имаше значение. При голфа. При чукането. В орбитата. Придаваше вид. Чувстваше се зле от височината на Нелсън. Собственият му ръст така и не му свърши работа, ако можеше да си отреже петнайсетина сантиметра и да ги даде на Нелсън, щеше да го направи. Ако не болеше.
— И без това спортуването вече не е на мода, татко. Никой не спортува.
— А какво е на мода? Освен друсането и измамите. И това да си пуснеш косата да ти влиза в очите. Къде, по дяволите, е майка ти? Ще й се обадя. Намали тъпия телевизор поне веднъж в живота си.
Дейвид Фрост се е появил след играта „Познай“ и Нелсън изключва телевизора. Хари съжалява за уплашения поглед, който пробяга по лицето на момчето — като погледа на баща му, когато кихна на улицата. Господи, беше ги страх дори да го оставят да кихне. Синът му и баща му изглеждат еднакво крехки и тъжни. Това е проблемът, когато се грижиш за някой, започваш да ставаш прекалено внимателен. След това се чувстваш обсебен.