Телефонът е на най-долното стъклено рафтче на една секция, която на теория разделя всекидневната от нещо като ниша, на която викат трапезария. По рафтовете има няколко готварски книги, но доколкото знае, Дженис никога не ги е отваряла, просто продължава да им приготвя същото пържено пиле и безвкусни пържоли, грах и картофки, които винаги е готвела. Хари избира познатия номер и един познат глас му отговаря: „“Спрингър Мотърс". Г-н Ставрос на телефона".
— Чарли, здравей. Хей, Дженис наоколо ли е?
— Естествено, Хари. Как я караш?
Ставрос е търговец и се чувства длъжен да каже нещо.
— Карам я — отговаря Заека.
— Изчакай, приятел. Добрата ти жена е ей тук — закривайки слушалката той казва — Вдигни. Твоят старец е.
Вдига се друга слушалка. През кратката тишина Заека си представя офиса: изложените в автосалона лъскави коли, затворената врата от матирано стъкло на стария Спрингър, облицования в зелено плот с трите метални бюра зад него — Ставрос зад едното, Дженис зад другото и Милдред Круст, счетоводителката, която Спрингър държи вече трийсет години, на средното. Само дето тя обикновено е болна от някаква женска болест, която е придобила на стари години, така че бюрото й е празно и голо, с изключение на телените кошнички, шпиндела и попивателната хартия. Заека си представя и миналогодишния календар с кученца на стената и картонената реклама на тойота комби върху старата каса с цвят на кафе зад елхата. Последния път, когато беше в „Спрингър Моторс“, беше на коледното им парти. Спрингър беше толкова доволен, след като години наред продаваше коли втора употреба, че беше казал на Хари, че се чувства като „дете по Коледа през цялата година“. Преди десет години се беше опитал да превърне Хари в търговец на коли, но в крайна сметка Хари беше решил да последва честната работа на баща си.
— Хари, мили — казва Дженис и той наистина чува нещо ново в гласа й, някакъв задъхан, забързан ритъм, като че ли я е прекъснал да пее. — Ще ми се караш, нали?
— Не, просто с детето се чудехме дали и кога, по дяволите, ще вечеряме нещо готвено?
— О, да — изпява тя. — И на мен ми е неудобно, обаче Милдред отсъства толкова често и ние трябва да преглеждаме книгите, а системата й е кръгла нула. — Кръгла нула — той долавя нечий чужд глас в нейния.
— Наистина — продължава да напява тя, — ако се окаже, че е крала от татко, никой няма да се изненада.
— Да. Виж, Дженис. На мен ми се струва, че май доста се забавляваш там…
— Забавлявам се? Аз работя, скъпи.
— Да, бе. Какво по дяволите става в действителност?
— Какво искаш да кажеш с това „става“? Нищо не става, освен че жена ти се опитва да изкара малко хляб.
Хляб?
— „Какво става?“ — Може би си мислиш, че твоите седем или колкото са там долара на час, които изкарваш като седиш в тъмното и си пилееш времето пред онази машина, са страхотни пари, Хари, но фактът е, че със сто долара вече не може да се купи нищо, те просто отлитат.
— Господи, защо ми изнасяш тази лекция за инфлацията? Искам само да знам защо жена ми не си е вкъщи да сготви проклетата вечеря за мен и проклетото дете.
— Хари, някой да не те е настройвал срещу мене?
— Да ме е настройвал? Как могат да го направят? Дженис. Просто ми кажи, да приготвям ли някакви полуфабрикати, или не?
Следва пауза, през която пред очите му изплува видение: той вижда как крилата й се огъват, песента й замира и си представя, че самият той се носи изкоренен, свободен. Някакво неясно старо предчувствие. Дженис говори с премерени думи и той се чувства както когато като дете гледаше как майка му сипва равни лъжици захар в купата с тесто.
— Ще го направиш ли, скъпи? Само тази вечер? Честно казано в голямо затруднение сме. Много е сложно за обяснение, но трябва да изясним някои сметки, защото иначе няма да можем да изплатим заплатите утре.
— Кои сте тия „ние“? Баща ти там ли е?
— Да, разбира се.
— Може ли да говоря с него за малко?
— Защо? Той е навън на паркинга.
— Искам да го питам дали е взел билетите за мача на „Бласт“. Хлапето умира да отиде.
— Ами, всъщност не го виждам, сигурно е отишъл да вечеря.
— Значи сте само двамата с Чарли.
— Непрекъснато влизат и излизат и други хора. Отчаяно се мъчим да разплетем бъркотията, която Милдред е направила. Тази вечер е за последно, Хари, обещавам ти. Ще се прибера между осем и девет и хайде утре вечер да отидем на кино заедно. Сутринта на път за работа видях, че в Западен Брюър още дават онзи космически филм.