Изведнъж Заека се почувства уморен, уморен от този разговор, от всичко. Обгръща го някаква объркваща енергия. Човек може да загуби апетит, но света — никога.
— Добре, прибери се, когато можеш. Но трябва да си поговорим.
— С удоволствие ще си поговорим, Хари. — По тона й личи, че е решила, че „говорим“ означава „да се чукаме“, а той наистина имаше предвид да си говорят. Тя затваря телефона с доволен нетърпелив звук.
Отваря си още една бира. Тенекиената скоба на кутийката се счупва и той търси стария, ръждясал тирбушон изпод джунджуриите в чекмеджето с ножовете. Претопля две полуготови пържоли марка „Салисбъри“ и прочита написаното на опаковката съдържание, докато изчаква фурната да загрее до 400°С: вода, телешко, грах, дехидратирани картофи, сухар, гъби, брашно, масло, маргарин, сол, малтодекстрин, доматено пюре, царевично нишесте, сос, хидролизирани зеленчукови протеини, моносодиев глутамид, обезмаслено сухо мляко, лук на прах, подсладители, захар, оцветители, подправки, аминокиселини, тиамин хидрохлорид и арабска гума. От картинката на опаковката не става ясно къде са се побрали всички тези неща. Винаги си беше мислил, че арабската гума е нещо, с което се трие. На трийсет и шест години е, а знае по-малко от всякога. С тая разлика, че сега знае колко малко ще знае винаги. Никога няма да проговори китайски и никога няма да разбере какво е да чука африканска принцеса. По новините в шест часа говорят само за Космоса, за празнотата: някакъв плешив мъж си играе с малки играчки, за да покаже нагледно маневрите при скачването и разкачването, и после експерт говори за значението на това събитие за следващите петстотин години. Непрекъснато споменават Колумб, но що се отнася до Заека, нещата стоят точно обратното — Колумб случайно беше открил нещо, докато тези хора се целеха в нещо, което беше едно голямо кръгло нищо. Пържолата „Салисбъри“ има вкус на презерватив и Нелсън хапва само няколко залъка. Заека се опитва да го прилъже да яде още:
— Не може да гледаме телевизия без полуготова вечеря.
Превключват каналите с надеждата да намерят нещо интересно, но не намират нищо; времето минава, докато след девет не попадат на шоуто на Каръл Бърнет — двамата с Гоумър Пайл представят забавна пародия на „Самотния Рейнджър“. Заека се сеща за времето, когато слушаше радио на „Джексън Роуд“, седнал във фотьойла, чиито облегалки бяха потъмнели от мазни петна от сандвичите с фъстъчено масло, които ядеше, докато слушаше. Майка му направо побесняваше. Всеки понеделник, сряда и петък вечер в седем и половина започваше „Самотния Рейнджър“ и през лятото той се връщаше от игрището, всички задни дворове в квартала притихваха, а после в осем вратите се затръшваха и игрите отново се подновяваха. Онези щедри летни дни, през които се стъмваше точно когато идваше време за сън, а войната се водеше през океана, за да може той да живее дните си щастливо и да расте мирно.
В тази пародия Самотния Рейнджър си има жена. Тя се разхожда из една стая и непрекъснато повтаря колко мрази домакинската работа и самотния си живот. „Ти никога не си си вкъщи“, казва тя — непрекъснато изчезваш сред облак прах и сърдечното ти „Хей-хо, Силвър“. Невидимата публика се смее, Заека също се смее. Нелсън не разбира какво смешно има. Заека му казва:
— Навремето програмата винаги започваше така.
Хлапето сърдито отговаря:
— Знам, татко.
За момент Заека изгубва нишката, казали са нещо смешно, което не успява да чуе, смехът вече затихва.
Сега жената на Самотния Рейнджър се оплаква, че Даниъл Бун носи на жена си красиви кожени палта, но „Какво получавам аз от теб? Сребърен куршум“. Тя отваря една врата и кофа със сребърни куршуми се изсипва с трясък на земята и покрива пода. До края на пародията Каръл Бърнет, Гоумър Пайл и мъжът, който играе ролята на Тонто (не Сами Дейвис — младши, а някакъв друг негър), непрекъснато уж случайно се подхлъзват и спъват в куршумите. Заека се замисля за милионите хора, които гледат, за милионите долари, който спонсорите плащат, и как никой не се е сетил, че това ще се случи — тази бъркотия от сребърни куршуми по пода.
Тонто казва на Самотния Рейнджър:
— По-добре следващия път първо сложи куршум в пистолета.
Жената започва да се оплаква от Тонто:
— Защо непрекъснато трябва да го каним на вечеря? Той никога не ни кани.
Тонто й казва, че ако отиде в индианската му колиба със сигурност ще бъде отвлечена от седем-осем воина. Вместо да се изплаши, на нея й става интересно. Тя извърта онези свои огромни очи и казва: „Да тръгваме, que mas sabe“.