Така остава доста празно място между старата фермерска къща и спортния клуб "Съншайн"[5], тясно и високо тухлено здание, което прилича на жилищен блок от голям град, поставено не на място в тази неблагоустроена уличка с калкани и сгради, оставени на доизживяване. Входът е невъзможен – всяка зима над каменното стълбище се вдигаше навес колкото цяла пристройка, за да пази бара от вода.
Заека няколко пъти беше влизал в клуба. В него не проникваше никаква слънчева светлина. Барът беше на първия етаж, а вторият бе зает с игрални маси, където се събираха контетата на града и си разказваха своите тайни. Алкохолът и картите бяха за Заека съсипващ порок, един порок, който лъха на лошо, а освен това той се чувстваше потиснат и от политическата атмосфера на това място. Предполагаше се, и някогашният му треньор по баскетбол Марти Тотеро, който имаше известно влияние върху местните работи, преди скандалът да доведе до изгонването му от гимназията, живee в тази сграда и според всеобщото мнение все още участва в интригите. Заека мразеше мошеничеството, но обичаше Тотеро. След майка му Тотеро бе имал най-голямо влияние над него.
Мисълта, че старият му треньор превива гръб там го стресва. Той продължава да върви край новостроящата се сграда на един магазин и край кокошарник, който не се използва. Пътят се спуска все надолу, тъй като градчето Маунт Джъдж е застроено по източния склон на планината Маунт Джъдж, а западният му край гледа отгоре Брюър. Макар че градчето и градът се срещат край шосето, което заобикаля планината от юг и продължава за Филаделфия, която е на петдесет мили оттук, те никога няма да се слеят, защото между тях планината издига широк зелен хребет, дълъг две мили от север на юг, осеян с каменни кариери, гробища и нови предприятия, а над охраняваната линия – стотици акри гора, която момчетата от Маунт Джъдж никога не ще могат да изследват напълно. Дълбоко навътре в нея прониква шумът на колите, които се изкачват на втора скорост по панорамния път. А сред обширните участъци на изоставената борова плантация притихналият под борови иглички път се промъква все нагоре и нагоре, нататък и нататък, под безкрайни тунели от повяхнала зеленина и ти се струва, че от тишината си преминал в нещо по-лошо. След това, когато излезеш на място, огряно от слънцето, където клоните вече не са надвиснали над тебе, една запълнена догоре с камъни яма, изкопана от първите смели заселници, заселили се тук преди векове, те изпълва със страх, като че ли този знак от друг живот ще привлече вниманието към самия тебе и заплахата от дърветата ще стане действителна. Страхът звъни в теб като някакъв алармиращ звънец, който не можеш да изключиш, и колкото по-бързо бягаш, изпълнен с подозрения, толкова повече се засилва той, докато някоя запъхтяна кола наблизо съвсем отчетливо смени скоростта и зад стволовете на боровете просветнат ниските бели стълбове от оградата на поста. Тогава, като се почувстваш в безопасност горе, на върха, решаваш накъде да вървиш – дали да се върнеш назад към къщи, или да се изкачиш до хотел "Пинакъл", за да изядеш някой сладкиш и да погледаш Брюър, разпрострял се долу като килим. Един червен град, където всичко – и дървото, и ламарината, и червените тухли дори – боядисват в червено, едно оранжево саксиеночервено, което не прилича на цвета на никой друг град в света. За децата в областта това е единственият цвят на градовете, това е цветът на всички градове изобщо.
Планината рано хвърля сянка над града. Сега, точно в шест и нещо, един ден преди пролетното равноденствие, всички къщи и фабрики с циментови покриви и напречните улици по склона са вече в сянката, която се разлива към фермите, навътре в долината, на изток от планината. Като колиби по брега на сянката двойните редици от фермерски къщи отразяват в живописните си прозорци залязващото слънце. Изведнъж един по един, подобно на лампи, прозорците започват да тъмнеят, когато слънчевата светлина се отдръпва и преминава през новите квартали, през ръждивокафявата, разделена на парцели земя, която чака да бъде засята, и през игрището за голф, което отдалече може да се вземе за продълговато пасбище, ако не беше жълтата ивица от пясък. След това тя се оттегля нагоре по отсрещните върхове, по чиито западни склонове слънцето все още грее със следобедна жар. Заека спира в края на уличката, откъдето се открива изглед надалече. Там той често играеше голф.