Подтикнат от някакво неопределено натрапчиво желание, той се извръща и тръгва наляво по Джексън роуд, където бе живял цели двадесет години. Домът на родителите му е в тухлена къща на ъгъла, в която живеят две семейства. Съседите им, Болгерсови, заемат ъгловата половина с един тесен страничен двор, за който госпожа Енгстръм винаги завиждаше. Прозорците на Болгерсови се огряват отвсякъде, а ние се тъпчем тук.
Заека се промъква крадешком до своя стар дом, като първи по тревата и прескача оградата от жив плет и телта, коя то огражда двора, за да не влизат деца. Върви по ивицата трева между циментираните пътечки, край двете тухлени стени. Той живееше зад едната от тях, а Зимови зад другата.
По цял ден госпожа Зим, която беше грозна, с големи изпъкнали очи като на болен от базедова болест и синкава отпусната кожа, викаше по своята малка дъщеря Каролайн, петгодишно момиченце, по-хубаво, отколкото човек може да си представи. Господин Зим беше червенокос човек с дебели устни и у Каролайн всичко това – пълнота и изтънченост, червено и синьо, жизненост и нервност се бяха смесили поравно. Красотата ѝ беше не само преждевременна, но някак си и съвършена, екзотична, независимо че беше толкова малка. Даже Хари, който бе шест години по-голям от нея, забеляза това. По цял ден госпожа Зим крещеше по нея и когато господин Зим се върнеше от работа, двамата викаха с часове. Започваше се с това, че господин Зим защитаваше малката и тогава, както чуваха съседите, старите рани се отваряха също като цветя, които се разтварят вечер. Понякога мама казваше, че господинът искал да убие госпожата, друг път – че малката ще убие и двамата, когато спят. Наистина у Каролайн имаше нещо студено, безсърдечно. Когато тръгна на училище, тя винаги излизаше от къщи с усмивка на малкото си храбро личице, като вървеше стегнато, сякаш светът беше неин, макар че Енгстръмови току-що бяха чули майка ѝ да излива истерията си върху нея по време на закуска. Прозорците на кухнята бяха само на шест фута разстояние. Бедният човек... как издържа! Ако Каролайн и майка ѝ не престанат да се карат, някоя хубава сутрин ще се събудят без него.
Но мама не се оказа права в нито едно от своите предвиждания. Когато Зимови напуснаха, т.е. когато господинът, госпожата и Каролайн заминаха с един вагон, половината от мебелите им стояха още долу, на тротоара до камиона. Господин Зим бе получил нова работа в Кливлънд, Охайо. Бедните, няма да ни липсват. Но ни липсваха. Те продадоха своята част на една възрастна двойка, строги методисти, и старият отказа да подрязва ивицата трева между своето жилище и жилището на Енгстръмови. Господин Зим, който всяка неделя работеше навън, независимо дали вали дъжд, или грее слънце, сякаш това бе единственото му удоволствие в живота, винаги косеше тревата. Старият методист подрязваше само с едно минаване своята половина и после обръщаше косачката на пътеката си, когато бе толкова просто да окоси и другата трева, за да не оставя такава недовършена, смешна работа. Когато слушах, че старият глупак потраква тъй самодоволно с количката по своята пътека, кръвното ми налягане се вдигаше и ушите ми пламваха. Едно лято мама не ни позволи на мен и на баща ми да окосим нашата половина и в това малко сенчесто място тревата избуя висока до колене, като изникнаха дори стръкове от жито и бурени. Веднъж през август дойде един човек от града и каза, че съжалява, но тревата трябва да се окоси съгласно наредбата. Хари бе излязъл на вратата и рече: "Разбира се, добре", когато майка му се появи зад него и попита: "Какво иска?" Това е нейната леха за цветя. Тя няма да позволи да я развалят.
Заека се почувства страшно неудобно като неин син. Човекът само я погледна, измъкна една книжка от задния джоб на панталона си и ѝ показа наредбата. Тя пак отвърна, че това е нейната леха за цветя. Човекът ѝ прочете каква е глобата и си отиде. Същата събота, когато тя бе отишла по покупки в Брюър, татко извади сърпа от гаража и изряза бурените, а Хари взе косачката, прекара я по тревата напред и назад, докато я изравни с половината на методиста, макар и в по-кафеникав цвят. Заека се чувстваше виновен, че постъпва така, и се боеше от разправията, която щяха да имат родителите му, когато майка му се върнеше вкъщи. Той изпитваше ужас от кавгите им. Лицата им се изкривяваха от яд и думите им се лееха една след друга. В такива моменти му се струваше, че стъкло се спуска пред него и изолира въздуха. Силите му го напускаха и той трябваше да избяга в някой отдалечен ъгъл на къщата.