Тук вътре е мрачно, но горещо като в мансарда: невидимото следобедно слънце гори тъмните покриви от зеленина над главата му. Изсъхнали ниски клони се навират в очите му. Ръцете и лицето му парят там, където се е издраскал.
Обръща се да види дали другите са назад. Никой не го е последвал. Далече през едно мъничко парче земя в края на прохода между боровете, сред които е той, просветва поляна; това е може би поляната, зеленината на гробищата, но тя изглежда толкова далече, колкото парчетата небе, които вижда през върховете на дърветата.
Обръщайки се, той загубва чувството си за посока. Но стволовете на дърветата в началото са наредени в стройни редици, което му позволява да върви между тях, и той върви срещу склона на местността. Ако се изкачва достатъчно бързо, ще стигне навреме панорамния път, който минава по хребета. Само ако слиза надолу, може да се върне при другите.
Дърветата престават да вървят в редици и се сгъстяват. Това са вече по-старите дървета. Тъмнината под тях е по-гъста и земята по-стръмна. Камъни, крастави от лишеи, се подават през покривката от иглички; паднали разкривени пънове забиват нокти по пътя му. Там, където зеленият свод има отвор, храсти от горски плодове и жълта трева растат в безсмислен безпорядък. Тия кътчета, някои от които са доста обширни, улавят малко от слънцето, спускащо се надолу по планинския склон, правят околната тъмнина още по-тъмна и когато се спира сред тях, той долавя някакъв шепот, който изпълва кафявите тунели наоколо. Мушици кръжат нагъсто в слънчевата светлина над тия отвори. Обграждащите го дървета са твърде високи, за да забележи някакъв признак – някакъв далечен познат пейзаж на цивилизация.
Застанал като на остров под светлината, той започва да изпитва страх. Хвърля се в очи; мечките и неизвестните заплахи, които шумолят в гората, могат да го видят. Вместо да стои там уязвим, в тия ями на видимостта, той се втурва към заплахите през камъните, гниещите пънове и хлъзгавите иглички. Насекоми го следват извън слънцето; потта му е като силен парфюм. Гърдите му го стягат и пищялите го болят от тръскането нагоре по стръмнината, сред ями и плоски скали, невидими от игличките. Сваля сакото си и го носи като засукан вързоп. Той се бори срещу вътрешния си импулс да обръща непрекъснато глава назад, за да види какво има зад него: няма нищо, само притихналият мъртвешки живот на гората; но неговият страх изпълва откритото за вятъра пространство между дънерите на дърветата с живи заплахи, които просто се изплъзват от ъгъла на неговото око всеки път, щом обърне глава. Трябва да държи главата си неподвижна. Сам си внушава страх. Като дете той често се изкачваше нагоре през гората, под някаква магическа защита, ко ято сега се беше вече вдигнала; не може да повярва, че гората е била така тъмна тогава. Дърветата също бяха израсли. Такава неестествена тъмнина, полепнала по тънки като паяжина клони, които докосват непрестанно лицето му, една тъмнина като предизвикателство спрямо силната дневна светлина, чисто небе подскача в нееднаквите по големина отвори между върховете на дърветата над него като синя маймуна.
Кръстът го заболява от това, че върви приведен. Започва да се съмнява в своя метод. Като дете той никога не е навлизал тук откъм гробищата. Може би изкачването по най-стръмния склон е глупаво, водещо го някъде под хребета на планината, докато само на няколко ярда вляво от него навярно минава шосето.
Той се насочва наляво, мъчейки се да върви направо; шепотът на гората като че се усилва и сърцето му започва да бие по-бързо, изпълнено е надежда; беше прав, близо е до шосе. Забързва нататък, провирайки се безжалостно, очаквайки при всяка крачка да се появи шосето, да блеснат неговите бели стълбове и препускащи коли.
Склонът на местността незабелязано изчезва под краката му. Той спира занемял на ръба на една стремително спускаща се падина, чийто близък бряг е осеян с мъхестите трупове на изсъхнали дървета, натрупани до пънове, които са прилепнали прави към стръмната почва и хвърлят в падината дълбока сянка като при пълен здрач.
Нещо правоъгълно нарушава този мрак; струва му се, че на дъното на падината се намират мазето и порутените стени от пясъчник на изоставена къща. Към силното раздразнение, че пак е загубил пътя и се с насочил надолу, се прибавя и някакъв звънтящ ужас, като че ли този грохнал свидетел на човешкото проникване в един свят на първобитен живот бие камбани, чийто звън достига до края на вселената. Мисълта, че това място някога е било обитавано от хора, че тази местност е била пребродена, разчистена и опозната, затъмнява въздуха с привидения, които се изкачват към него по обраслия с папрат бряг, като деца, изскачащи от някой гроб. Може би тук е имало деца, пълнички момичета с басмени роклички, които са носили вода от близкия извор, засаждали са дървета, по които са врязвали знаци при своите игри, остарявали са върху дъските над мазето и са умирали, отправяйки сетен взор навън към брега, където стои Хари.