– Не, никога. Не мога да понасям алкохола. Просто не обичам вкуса му.
Той казва това не без самодоволство, горд, че може да се похвали пред своя стар треньор, че не е злоупотребявал с тялото си.
– Може би е трябвало да го правиш – подхвърля след малко Тотеро. – Може би, ако беше споделил това удоволствие с нея, тя щеше да превъзмогне тази слабост.
Заслепен от слънцето и вдървен от умората, Заека не може да схване мисълта му.
– Дженис Спрингър е твоята жена, нали? – пита Тотеро.
– Да. Господи, тя е глупачка. Истинска глупачка!
– Това, което казваш, Хари, е много жестоко, независимо за кого се отнася.
Заека кимна, понеже Тотеро изглежда убеден в това, което говори. Той се чувства объркан и разколебан от мълчанието му. Сега тия мълчаливи паузи му изглеждат по-дълги отколкото по-рано и като че ли и Тотеро чувства тяхната сила. Отново страх обхваща Заека. Той смята, че старият му треньор е изкуфял и започва всичко отначало.
– Мислех, че ще мога да поспя няколко часа тук някъде в клуба. Иначе след всичко трябва да се върна вкъщи. Ужасно съм уморен.
За негово облекчение Тотеро се разбързва, улавя го за лакътя и като го бута назад по уличката, казва:
– Да, разбира се, Хари, изглеждаш ужасно. Ужасно.
Той стиска силно ръката на Заека като че ли с железни пръсти и докато го бута напред, костите на Хари затреперват, сякаш са прободени на това място. Има нещо ненормално в това вкопчване на Тотеро в него и то намалява облекчението, което бе изпитал в началото. И гласът на Тотеро, станал отчетлив, припрян, весел, се забива неприятно в обърканото съзнание на Заека.
– Ти ме помоли за две неща, Хари – казва той. – Две неща. Място за спане и съвет. Сега аз ще ти дам място за спане при условие, че когато се събудиш, ще поговорим сериозно и надълго за тази криза в твоя брак. Ще ти кажа още отсега, че аз не се безпокоя толкова за тебе, познавам те достатъчно добре и зная, че ти винаги падаш на краката си. Безпокоя се не толкова за тебе, колкото за Дженис. Тя няма твоето равновесие. Обещаваш ли?
– Разбира се. Но какво?
– Обещай ми, че ще потърсим начин да ѝ помогнем.
– Да, но не мисля, че бих могъл. Искам да кажа, тя не ме интересува.
Те стигат циментовите стъпала и дървения навес над входа. Тотеро отваря вратата със своя ключ. Заведението е празно. Притихналият бар е тъмен, а малките кръгли масички изглеждат крехки и слаби без мъжете, които обикновено седят около тях. Електрическите реклами зад бара са угасени и мъртви: прашни тръби и станиол. Тотеро казва високо:
– Не вярвам. Не вярвам, че моето най-знаменито момче може да е станало такова чудовище.
Чудовище: думата сякаш топурка след тях, докато изкачват стълбите към втория етаж. Заека се извинява:
– Ще се опитам да помисля, след като поспя.
– Добро момче. Това е всичко, което ние искаме.
Какво иска да каже с това "ние"? Всички маси са празни. Слънчевата светлина изрязва светли квадрати върху дръпнатите ръждивокафяви щори над нисък радиатор, почернял от прах. Стъпките на хората са очертали захабени пътеки по тесния гол под.
Тотеро го води към една врата, през която той никога не влизал; изкачват се по стръмните тавански стъпала на прикована долу стълба, по която той вижда парчета изолиран проводник и зеещи дупки по дъските. Почти е светло.
– Ето го моя дворец – казва Тотеро и нервно си играе с капаците на джобовете си.
Малката стая гледа на изток. Пролуката в щорите на прозореца пропуска дълъг сноп слънчева светлина върху страничната стена над неоправено походно легло. Другите щори са вдигнати. Между прозорците стои бюро, остроумно направено от шест каси за бира, заковани заедно, три – изправени, а двете – легнали. В шестте каси са наредени ризи в целофанените си обвивки от пералнята, сгънати фланелки и гащета, чорапи, подредени по чифтове, носни кърпи, лъснати обувки и четка с гръб от кожа, в чиито косми е забит гребен. На два големи гвоздея няколко спортни сака с крещящи цветове са поставени на закачалка. Домакинството на Тотеро се заключава, изглежда, само в грижата за дрехите му. Подът е потънал в прах. Вестници и най-различни списания – от "Нейшънал джиографик" до изповеди на малолетни престъпници от 13 до 19 години, както и комикси – са натрупани наоколо.
Стаята на Тотеро се слива с останалата част от таванския етаж, който всъщност служи за складиране на багаж; виждат се маси за билярд, разни вехтории, железни варели, изпочупени столове с плетени седалки от тръстика, телена мрежа, навита на руло, стари диаграми от турнири по безик[12]; закачалка с екипи за софтбол[13] виси на тръба, забита между две напречни греди, което спира светлината, идеща от прозореца в другия край на тавана.