– Живее ли някой там? – пита Заека.
– Не... на долния етаж, Хари.
Ентусиазмът на Тотеро е угаснал. Той изглежда смутен. От тоалетната Заека слуша как старият човек се суети нещо горе, но когато се връща, не забелязва никаква промяна. Леглото е все още неоправено.
Тотеро се бави, а Заека чака. Тогава той разбира, че Тотеро го чака да се съблече и той се съблича, като се мушва в студеното неоправено легло само по тениска и жокейски гащета. Макар че идеята да дойде в хралупата на стария човек не е от най-добрите, той все пак не се чувства лошо – най-сетне може да се изтегне, да почувства твърдата студена стена близо до себе си, да чуе движенията на колите, някои от които може би го търсят там долу. Той се извръща, за да каже нещо на Тотеро, и установява с изненада, че е сам. Вратата в подножието на таванската стълба се затваря и стъпките на Тотеро се отдалечават. Едно стъпало, второ стъпало по стълбата, ключът щраква във външната врата, птичка изцвърчава на прозореца и шумът от строежа на магазина достига съвсем приглушен до него. Присъствието на стария човек го смущава, но Заека е сигурен, че той не се интересуваше някак по-особено от него. Знае, че вълненията на Тотеро са в друга посока – жените. А защо гледа? Изведнъж Заека разбира. Това връща навярно Тотеро с години назад. Защото той винаги стоеше в заключените стаи, за да гледа как момчетата се събличат. Това обяснение отпуска мускулите му. Спомня си за двамата млади със сплетени ръце, които тичаха из паркинга пред закусвалнята в Западна Вирджиния, и съжалява, че не той беше уловил момичето. Вижда я във въображението си как се отдава в колата, а косите ѝ се разпиляват като морски водорасли. Червена коса? Там? Тъй си представя момичетата от Западна Вирджиния като стари бохемки с твърди тела, също като младите проститутки от Тексас. Техният съблазняващ провлечен говор звучеше винаги присмехулно, но тогава той беше толкова млад. Когато слизаше по улицата, Хенли, Джарзило и Шамбергер го караха да се чувства неудобно в своите "каки"; прерията тогава сякаш се разбягваше на всички страни, хоризонтът слизаше почти до коленете му, а вътре в къщите се виждаха семейства, насядали по канапетата, като пилета в кокошарник, да гледат телевизия. Джарзило беше един вманиячен дърдорко. Заека не можеше да повярва, че къщата е истинска. На прозореца имаше цветя, истински живи цветя, невинни, и той просто искаше да се обърне и да избяга. Беше сигурен, че жената, която се появяваше на вратата, можеха да я покажат по телевизията как продава консерви. Тя казваше обаче: "Хайде, момчета, влезте и се позабавлявайте, не се срамувайте!". Казваше го тъй майчински, а момичетата бяха там, в салона, насядали по старомодните кресла и канапета с резба и топки, не толкова много, колкото си представяше. Те изглеждаха съвсем обикновени, като работнички. И от това той се чувстваше по-свободно. Даже човек не можеше да ги нарече момичета с тези безжизнени лица, сякаш поставени под неоново осветление. Те обсипваха войниците със закачи като с куршуми. Мъжете се задавяха от смях и се трупаха изненадани и смаяни. Оная, която той избра – всъщност тя го избра, – се приближи до него и го докосна. Беше закопчала само долното копче на блузата си. Като се качиха горе, тя го попита решително със сладникавия си глас как иска: лампата да е запалена или угасена. Когато отвърна задавено, "угасена", тя се изсмя, а после, под него, от време на време също се усмихваше, като му помагаше да се намести добре и дори му казваше любезно: "Добре е, мили. Много добре правиш." Като свърши, той със съжаление разбра по спазмичните гънки около устните ѝ и от грубия начин, по който не пожела да остане легнала до него, а стана и седна на края на табленото легло, гледайки навън през тъмния прозорец зеленото нощно небе, че тя не беше получила своя дял от удоволствието. Мълчаливият ѝ гръб, по който се беше отпечатала в жълтеникавобяло презрамката от сутиена на банския ѝ костюм, го ядоса. Той я улови за рамото и я обърна. Това беше детинска постъпка. Тежките ѝ гърди висяха там равнодушно отпуснати и открити, че той отмести поглед встрани. Тя прошепна в ухото му: "Мили, ти не си платил два пъти!". Сладката! За нея имаха значение само парите.
Шумът от строящия се магазин достига приглушен до него. Това го успокоява, казва му, че е на скрито, сигурно място, че докато се крие, хората долу чукаха и в тъмнина той изпитва в сърцето си чувство на обич към тези безплътни звуци.
Сънищата му са празни, за незначителни, неясни неща. Краката му помръдват. Устните му се раздвижват леко върху възглавницата. Кожата на клепачите му потрепва, докато очните му ябълки се обръщат, за да наблюдават нещата откъм вътрешната им страна. Иначе той е мъртъв, отвъд злото. Слънчевият лъч върху стената над него бавно се спуска надолу, минава през гърдите му, очертава кръгче, подобно на монета върху пода, и изчезва.