Неочаквано се разбужда в здрачевината, призрачните му ириси изследват непознати кътчета, за да разбере откъде идват гласовете на мъжете. Те идат отдолу и трополенето подсказва, че местят мебели, въртят се в кръг, за да го намерят. Отеква някакъв познат, бълбукащ бас, това е Тотеро и около този твърд център шумовете долу кристализират като звуци от игра на карти, пиене, груби шеги и разговори. Заека се върти в топлата си хралупа, обръща лице към своя студен събеседник – стената – и като потъва през един червен конус на съзнанието, отново заспива.
– Хари! Хари!
Гласът го дърпа за рамото, разрошва косата му. Той се обръща примижавайки нагоре, срещу гаснещата слънчева светлина. Тотеро стои в здрача като тъмно тяло, което излъчва някакво безпокойство. Неясното му лице се навежда напред, прорязано от разкривена усмивка. Мирише на уиски.
– Хари, намерих момиче за тебе.
– Чудесно! Доведете я!
Старият човек се смее пресилено. Какво иска да каже?
– Искате да кажете... Дженис?
– Минава шест. Ставай, ставай, Хари! Спал си като сладко бебе! Ставай... ще излизаме.
– Защо?
Заека искаше да попита "къде?".
– Да се нахраним, Хари. Да вечеряме. Да ве-че-ря-ме. Стани момчето ми! Не си ли гладен? Глад! Глад!
Той с луд. Скача от леглото, завърта се няколко пъти на малките си пъргави крака и прави движения, като че ли поднася нещо до устата си.
– О, Хари, ти не можеш да разбереш глада на стария човек. Ядеш, ядеш и сякаш никога не си получил истинска храна. Не можеш да разбереш това.
Той отива до прозореца и гледа надолу по уличката. Неговият охтичав профил е оловносив в здрача.
Заека отмята завивките, спуска голите си крака през ръба на леглото и остава така седнал. Бедрата му, едно до друго и чисти, привличат вниманието на размътения му мозък. Космите по краката му, някога редки и светли, са започнали да потъмняват и са станали по-гъсти. Облъхва го мирисът на налятото му от сън тяло.
– За какви момичета става дума? – пита той.
– Какви наистина, какви... – повтаря Тотеро и произнася три цинични думи, които се отнасят за три части на женското тяло.
В сивата светлина на прозореца лицето му помръква. Той е смутен от това, което казва, но продължава да гледа навън, като че ли наблюдава нещо. Резултатът от това е, че се коригира.
– Не. Имам една позната, една позната в Брюър, почти любовница, при която оставам от дъжд на вятър, на вечеря! Но и нищо повече от това или... съвсем малко повече. Хари, ти си толкова невинен.
Заека започва да се плаши от Тотеро – тези приказки са толкова несвързани – и той се изправя тъй както си е, по бельо.
– Мисля, че ще е по-добре да бягам.
Прахолякът по пода полепва по босите му ходила.
– О, Хари, Хари! – възкликва тихо Тотеро с глас, в който са примесени и болка, и нежност.
Той се приближава до него и го прегръща с една ръка.
– Ти и аз си приличаме.
Едрото му изкривено лице се взира в лицето на Заека с доверие, но той не забелязва никаква прилика. Въпреки това споменът за този човек като негов треньор все пак го кара да го слуша.
– Ти и аз знаем какво значи да печелиш точки, ние с тебе знаем.
И точно тук, достигнал до същината на своя урок, Тотеро се сепва и се обърква. Той повтаря "ние знаем" и отпуска ръка.
Заека казва:
– Мислех, че ще поговорим за Дженис, като се събудя.
Взема панталоните си от пода и ги обува. Техният смачкан вид го разстройва, припомня му, че е направил огромна крачка и това предизвиква нервни спазми в гърлото и стомаха му.
– Ще поговорим, ще поговорим – казва Тотеро, – след като изпълним нашите обществени задължения.
Пауза.
– Искаш ли сега да се върнеш вкъщи? Трябва да ми кажеш, ако искаш.
Заека си спомня глупаво отворената уста на Дженис, начина, по който вратата на гардероба се удря в телевизора.
– Не. Господи...
Тотеро сияе от радост. Това го прави словоохотлив.
– Добре тогава, добре тогава. Да се облечем. Не можем да отидем в Брюър необлечени. Искаш ли чиста риза?
– Вашите няма да ми станат.
– Не? Защо, Хари? Коя мярка имаш?
– Петнайсет, три.
– Моята. Точно моята. Ти имаш къси ръце за ръста си. О, това е чудесно, Хари. Не мога да ти кажа какво означава това за мен... че когато се нуждаеш от помощ, дойде именно при мен. Всички тия години – продължава той, като взема една риза от бюрото, сковано от каси за бира, и смъква целофана, – всички тия години, всички тия момчета, които минават през ръцете ти, изчезват нанякъде и никога не се връщат, Хари, никога не се връщат.