– Фред, това е най-доброто ми момче, чудесен баскетболист, Хари Енгстръм, сигурно си спомняш името му от вестниците. Два пъти постави рекорд на областта – през 1950 и 1951 година. Чудесно изпълнение!
– Така ли, Марти?
– Чест е за нас, Хари, да се опознаем е теб.
Безцветните им изучаващи очи и устата им като малки тъмни петна поглъщат странния му вид и изпращат киселите си впечатления за смилане в техните отвратителни, препълнени с бира стомаси.
Заека вижда, че Тотеро за тях е глупак и се срамува за своя стар приятел и за себе си. Той се скрива в клозета. Боята по седалката се е изтрила, а умивалникът е изцапан от ръждивите капки, които се стичат от крана за топлата вода. Стените са мазни, закачалката за кърпи празна. Има нещо отблъскващо в малкия висок таван: един квадратен ярд с тапети в бледометален цвят, покрит с паяжини, в които са се омотали няколко бели люспи от насекоми. Той се чувства по-потиснат, просто парализиран. Излиза и настига Тотеро, като накуцва и гримасничи, и двамата напускат клуба като насън.
Става му обидно. Чувства се някак окупиран, когато Тотеро влиза в колата му Но както насън не задава никога въпроси, така и сега Заека се вмъква зад волана мълчаливо и щом ръцете и краката докосват ключовете и педалите, отново се чувства силен. Влажно сресаната коса е залепнала на главата му.
Той казва рязко:
– Значи вие смятате, че е трябвало да пия с Дженис?
– Прави това, което ти повелява сърцето – отговаря Тотеро. – Сърцето е единственият ни водач.
Гласът му звучи уморено, сякаш иде отдалече.
– Към Брюър ли?
Никакъв отговор.
Заека кара нагоре по уличката, излиза на Потър авеню, където водата от фабриката за лед течеше надолу. Кара направо, далече от Уилбър стрийт – там е неговият апартамент, и два завоя още го отвеждат на Сентръл стрийт, водеща за Брюър покрай планината. Отляво склонът пропада в пропаст, която се спуска до гладката спокойна лента на реката Ранинг хорс. Отдясно светят бензиностанции, буквите примигват една до друга, фаровете разговарят.
Когато движението става по-спокойно, езикът на Тотеро се развързва.
– С дамите, които ще видим сега, Хари, не мога да ти кажа какво представлява другата, но зная, че ти ще бъдеш джентълмен. И аз съм сигурен, че моята приятелка ще ти хареса. Тя е знаменито момиче. Майка ѝ се опитала да абортира седем пъти с нея, но тя направила нещо изумително.
– Какво?
– Хванала се. Това не е ли най-голямата тайна, Хари? Хванала се! Аз съм щастлив, щастлив и доволен, че имам тази, макар и тъй незначителна връзка.
– Да?
– Знаеш ли, Хари, че една млада жена може да има косми по цялото си тяло?
– Не съм мислил за това.
Отвращение, като някаква храчка, застава на гърлото му.
– Помисли! – казва Тотеро. – Помисли върху това. Те са маймуни, Хари. Жените са маймуни.
Той го казва така сериозно, че Заека се разсмива.
Тотеро също се смее и се премества към него.
– Да, ние ги обичаме, Хари, нали? Защо ги обичаме? Отговори на това и ти ще отговориш на загадката на Живота.
Смутен, той кръстосва и отпуска краката си, навежда се към Заека и го потупва по рамото, след което се извръща рязко и гледа навън през страничния прозорец. После отново се обръща и пак го потупва.
– Аз съм отвратителен човек, Хари. Човек, когото трябва да презират. Да ти кажа нещо... (като треньор той винаги "казваше нещо") за жена ми, аз съм един човек, достоен само за презрение. Но знаеш ли кога започна? С нейната кожа. Един ден, през пролетта на 1943 или 4-та, беше през войната, изведнъж се отвратих. Имах чувството, че кожата ѝ е съшита от кожите на хиляди гущери. И то съшита съвсем грубо. Можеш ли да си представиш? Това чувство, че тя е от парчета, ме ужаси. Слушаш ли? Не! Ти не ме слушаш. Ти се питаш защо си дошъл при мен.
– Това, което казахте тази сутрин за Дженис, някак ме безпокои...
– Дженис! Да не говорим за такива малки глупачки като Дженис Спрингър, момчето ми. Сега е вечер. Сега не е време за съжаление. Истинските жени падат от дърветата. – С ръцете си той имитира нещо, което пада от дърво. – Пли-пи- ти...пли-пи- ти...
Даже и да не го смяташе за луд, Заека започва да го гледа с подозрение. Те паркират колата встрани от Уайзър авеню и съзират момичетата пред един китайски ресторант. Над тъмночервената светлина на неона те изглеждат крехки като цветя. Пурпурното неоново сияние трепти като ореол над бухналите им коси и им придава повяхнал вид.