Сърцето на Заека забива по-бързо. Двамата се спират при момичетата и Тотеро представя Маргърит.
– Маргърит Коско... Хари Енгстръм... най-добрият ми спортист. За мене е удоволствие да представя един на друг двама такива чудесни млади хора.
Държането на стария човек е странно неуверено. Гласът му е пресипнал, сякаш всеки момент ще се закашля.
След описанието на Тотеро Заека е изумен – Маргърит е просто копие на Дженис! Същата дребна фигура, същата болезнена слабост. Едва отваряйки устни, тя казва:
– Това е Рут Ленърд. Марти Тотеро и вие... както ви е името.
До Маргърит Рут изглежда пълна, но не много. По-скоро набита и едра. Тя има открити сини очи с почти правоъгълна форма. Горната ѝ устна е издадена леко напред, като че ли се е подула, а бедрата ѝ изпълват роклята, така че тя стои повдигната нагоре, сякаш отдолу е с фуста. Червеникаво-кафявата ѝ коса с цвета на мръсен джинджифил е прибрана отзад на кок.
– Хари – казва Заека. – Или Заека.
– Вярно – възкликва Тотеро. – Момчетата те наричаха Заека. Бях забравил.
Той се закашля.
– А, вие сте доста голямо зайче! – забелязва Рут.
Зад нея, до бордюра на тротоара се виждат паркинг автоматите с техните червени езици, а в краката ѝ, стегнати в бледолилави обувки с каишки, четири плочки от тротоара се срещат във формата на буквата X.
– Само наглед голям – казва той.
– И аз съм същата – отвръща тя.
– Боже мой, аз съм гладен – възкликва Заека само за да каже нещо.
Кой знае защо, той е нервен.
– Глад, глад – повтаря Тотеро: той изглежда доволен,че се заговори за това. – Къде ще отидем, малките ми?
– Тук? – пита Хари.
По начина, по който двете момичета го поглеждат, разбира, че те очакват той да кавалерства. Тотеро ходи напред назад като рак и се сблъсква с една двойка, хора на средни възраст, които са разхождат. Върху лицето му се изписва изненада и той се извинява тъй объркано и дълго, че Рут се изсмива. Смехът ѝ звънва в улицата като шепа разпилени по земята монети. Заека някак се отпуска от това. Гърдите му се изпълват с топъл въздух.
Тотеро пръв се вмъква през стъклената врата. Маргърит го следва, а Рут хваща Заека за ръка и казва:
– Аз ви познавам. Бях в гимназията в Уест Брюър и за върших през петдесет и първа.
– Това е моят випуск.
Както докосването на ръката ѝ, така и това, че тя е на неговата възраст, го зарадва. Макар и от гимназии в двата противоположни края на града, като че ли те са научили едни и същи неща и са получили един и същ възглед за живота. Възгледът на випуска от петдесет и първа.
– Биехте ни – казва тя.
– А вие имахте един мършав тим.
– Не, не е точно така. Аз ходех с трима от играчите.
– С трима наведнъж?
– Донякъде...
– Е, да... те изглеждаха уморени.
Тя отново се засмива, монетите пак се разсипват, макар че той изпитва известно неудобство от това, което каза. Тя е толкова добра, може би тогава е била и хубава. Сега не изглежда добре. Но косата ѝ е гъста.
Млад китаец в безцветно ленено сако се изпречва на пътя им до стъклената каса, където млада американка в кимоно седи и брои смачкани банкноти.
– Колко, моля?
– Четири – казва Заека, докато Тотеро мълчи.
С неочаквано благороден жест Рут сваля бялото си късо палто и го подава на Заека. Роклята ѝ е от мек плат, букле. Докато се съблича, от нея лъхва мирис на парфюм.
– Четири... да, моля, оттук – и келнерът ги повежда към едно червено сепаре.
Ресторантът съвсем отскоро е преустроен като китайски. Розови картини от Париж все още стоят по стените. Рут леко се олюлява. Заека забелязва, че жълтите ѝ деформирани пети са почти извън мрежата на лилавите каишки, които придържат краката ѝ към токовете на обувките. Но от широкия ѝ ханш, който изпълва лъскавата ѝ зелена рокля, лъха на спокойствие. Талията ѝ е също тъй квадратна както лицето ѝ. Деколтето на роклята разголва във формата на голямо V част от закръгления ѝ хубав гръб. Когато влизат в сепарето, той се сблъсква с нея. Главата ѝ достига до носа му. Острият мирис на нейната коса се смесва с парфюма, който си е сложила зад ушите. Те се блъсват едни в друг, понеже Тотеро отвежда Маргърит до мястото ѝ съвсем тържествено: прилича на джудже пред входа на своята пещера. Докато стоят там и чакат, Заека се изпълва с гордост, че някой непознат, който минава отвън, край прозореца на ресторанта, както той предишната вечер край закусвалнята в Западна Вирджиния ще го види с жена. Струва му се, че именно той е този непознат, който се взира навътре и завижда сам на своето тяло и на тялото на своята дама. Рут се навежда и влиза в сепарето. Кожата на раменете ѝ блясва и след това угасва в полуздрача на сепарето. Заека също сяда и усеща как тя шуми до него, докато се намества, както обикновено шумят жените, сякаш свиват гнездо.