Проблемът за бягството в американската литература тръгва още от плаващия по Мисисипи сал на Хък Фин.
Цитираната по-горе крилата фраза на Хемингуей се оказва не съвсем вярна за писателите от следвоенното поколение в САЩ.
IV.
Сиймор Глас се самоубива, за да не се превърне в мъртва душа, но той, подобно Гоголевия "луд" Попришчин вече е психически дълбоко разстроен. Така, както е разстроен и Булгаковият Майстор, авторът на безсмъртния роман за Пилат и Исус.
Но Селинджър твори през 50-те години на XX век, тогава, когато Холдън Колфийлд, неговият "спасител в ръжта", все още се надява, че може да спаси поне децата да не паднат в пропастта.
След него следват романи като "Полет над кукувиче гнездо" на Кен Киси и "Параграф 22" на Джоузеф Хелър, където абсурдът и ужасът са вплетени в жестока амалгама.
Именно тази амалгама е отровила душата на Заека от "Заеко, бягай" на Джон Ъпдайк, който също иска да се спаси, да избяга, но вече няма мъжеството на Мартин Идън или безумието на стареца Сантяго, няма дори сантименталните илюзии на семейство Глас. Пред него стои една реалност като пустиня и той иска да е далече от нея. Но се оказва, че тя е навсякъде. Няма смисъл да умира, няма смисъл да се бори, няма смисъл да се надява, нито да отива надалече. Абсурдът, който при Хелър все още е пародия, нещо отделно от действителността, тук вече се е слял е нея, взаимно се е проникнал с битието, и изход няма, защото всеки изход е вече парадоксален и всички вече са жертви. И Заека започва да бяга, но онова, към което се стреми, е същото като това, от което бяга. Този живот не му оставя никаква надежда. Може би затова той и не успява да запази детето си, което се удавя във ваната, жертва на отчаянието от самотата на пияната му жена Дженис. За това дете няма бъдеще и може би в подсъзнателното си разочарование и безпътица Заека осъзнава това. Затова и плаче той толкова горчиво на неговото погребение, което е погребение на умрялата душевност на човечеството. "Nevermore" – както би възкликнал духовният "наставник" на американската класика прокълнатият Едгар По.
Заека опитва всички възможности да се измъкне от омагьосания кръг на "рибките-бананки": връща се към детството, към корена, към треньора си по баскетбол Тотеро, който го разочарова; после следва любовта с бившата проститутка Рут, за която той така и не се оженва, въпреки че тя забременява от него; след това идва религията с образа на веселия свещеник Джек Екълс, с когото Заека играе голф и чиято жена се опитва да го прелъсти; старата госпожа Смит, в чиято градина той работи и която го боготвори, после пак жена му Дженис, пак децата, родителите, тъстът и тъщата Спрингър, сестра му Мим... Но никъде няма спасение. И тогава, какво му остава тогава?!
Трагично и същевременно иронично звучат последните думи на автора: "Ръцете му се движат от само себе си и той чувства вятъра в ушите си, дори преди петите му да заудрят по тротоара и да побегне отначало тежко, но със засилването на някакъв приятен страх, все по-леко, по-бързо, по-спокойно. Ах, бяга. Бяга." Така завършва романът. Бягството е само едно механично движение, голо преместване по-далече от началната точка. Изчезнала е всякаква съзнателност и одушевеност, сякаш предмет се търкаля по нанадолнище, едно "овеществено" бягство.
Ще си позволя да цитирам малко повече от статията на Цветан Стоянов "Аутсайдери и бегълци", понеже заключенията му са изключително проницателни: "Хари Заека е сякаш символ на Америка – пише талантливият ни критик, – грамаден и безсилен, големи крака и ръце, маса от мускули, съчетани с инфантилност, с "Невъзможност да се узрее" (така се нарича и известната книга на американския социолог Пол Гудман). Както правилно изтъква критиката, Заека е колкото нещастен и жалък, толкова и страшен, той крие и някаква скрита злокобност. На нас ни е жал за него, но бихме предпочели да не е пред очите ни. Той е и пострадал, и сам си е виновен; сега е жертва, но може да стане и палач, от тъмната му стихия не се знае какво ще изскочи. С малко повече въображение бихме могли да си го представим вече "след бягствата", предметнозастинал като някакъв бездушен изпълнител, мускулест, робот... Няма ли след деградацията на изтънчения аутсайдер неконформист в бягащо животно, в пасивна безсъзнателност да има още една деградация – от пасивността до престъпника?"[1]
Заека е пропит от страх, затова той не се обръща и към смъртта като единствено надеждния и логичен изход от положението. Просто той си остава между живота и смъртта, една душа, която вече даже не е мъртва, дори не е човешка (като душите на Шекспировите злодеи), а става душа животинска, заешка. Консуматорското общество е превърнало хората в роботизирани и безличностни същества, в живи предмети. Душата на човека тука вече е не само мъртва, но напълно се е разпаднала. Рибката-бананка се е превърнала в заек. Антропоморфната митология на едно гротескно общество, основано върху насилие и фалш, се е превърнала в зооморфна. Древният Египет е изместил древна Гърция. А оттам до новото варварство и неговите пещерни инстинкти крачката е малка.