Той прави пауза, за да си поеме дъх, и през това вре спира погледа си на всеки от тях, за да им затвори устата.
– Младеж, обогатил сърцето си под грижите на един истински треньор – заключава той, – никога не може да прегърне поражение в големия мач на живота в най-дълбокия смисъл на тази дума.
Уверен, че ги е убедил, той притегля чашата си, в която има само парчета лед. Докато я обръща, те се стичат надолу и се удрят в устните му. Рут извръща глава към Заека и сякаш за да смени темата, пита спокойно:
– Какво работите?
Той се усмихва.
– Всъщност вече не съм сигурен дали ще работя повече. Тази сутрин трябваше да бъда на работа. Как да ви кажа, трудно е да се опише... демонстрирам нещо, което се нарича машинка за автоматично белене, производство на Меджи пийл.
– И аз съм сигурен, че го прави добре – казва Тотеро. – Уверен съм, че когато управителният съвет на Меджи пийл корпорейшън провежда своето годишно събрание и се пита: "Кой е допринесъл най-много за нашата кауза сред американския народ?", името на Хари Енгстръм – Заека навярно е на първо място в списъка.
– А вие какво работите? – пита на свой ред Заека.
– Нищо – отвръща Рут, – нищо.
И клепачите ѝ спускат мазна синкава завеса, докато пие на малки глътки своето дайкири. Брадичката ѝ поема нещо от светлината на зеленикавата течност. Китайските ястия пристигат. Устата на Заека се изпълва със слюнка. Наистина, откак се е върнал от Тексас, той не е вкусвал китайско ядене. Заека обича китайската кухня, която няма отвратителните доказателства за убити животни: кървавото парче от говежди бут или мускулестия гръбнак на някоя кокошка. Тези призраци бяха накълцани, унищожени и безболезнено размесени в различни форми с неодушевени зеленчуци, сочни зелени пелмени, които възбуждаха апетита му. Подсладени. Залени със сладък сос, сипан върху купчинката ориз, приличаща на гърда, вдигаща топла пара. Всеки има в чинията си по една голяма топла гърда. Маргърит бърза да разбърка своята с желирания сос на пелмените си.
Всички ядат с удоволствие. Лицата им получават цвят и сила от овалните чинии с печено свинско, подсладен грах, пилешко, силно подсладен сос, скариди, варени кестени и кой знае още какво.
Pазговорът става по-задушевен.
– Той беше страшен – казва Заека за Тотеро. – Най-големият треньор в областта. Без него аз щях да бъда нищо.
– Не, Хари, не. Ти направи за мене повече, отколкото аз за теб. Момичета, още в първия мач, в който той игра, постигна двайсет точки.
– Двайсет и три – поправя го Хари.
– Двайсет и три точки! Помислете само. – Момичетата продължават да се хранят. – Хари, спомни си щатския турнир и Харисбърг. Денистаун и техният малък реализатор.
– Той беше дребосък – казва Хари на Рут. – Около пет фута и грозен като маймуна. А също и много нечестен играч.
– Ах, но си знаеше работата – казва Тотеро. – Знаеше си работата. Надигра ни, докато Хари не се разяри.
– Изведнъж кошът започна да ми се струва голям като кладенец. Всяка топка, която хвърлях, падаше вътре. Тогава този дребосък започна да ме спъва. И
– Да, така беше – добавя Тотеро. – Бях забравил.
– Той ме спъва и аз полетявам – бам – срещу таблото! Ако стените не бяха тапицирани, щях да се убия.
– Какво стана после, Хари? Смля ли го? Забравил съм цялата тази история.
Устата на Тотеро е пълна с храна и жаждата му за отмъщение прави неприятно впечатление.
– Защо? Не... – казва бавно Заека. – Аз никога не фаулиpax. Съдията го видя – това беше петото му нарушение – и го извади от игра. Тогава ние ги натиснахме.
Нещо угасва в изражението на Тотеро. Лицето му помръква.
– Вярно е, ти никога не правеше нарушения. Хари винаги е бил идеалист.
Заека свива рамене:
– Не трябваше да правя фалове.
– Друго, което също беше странно у Хари – разказва Тотеро на двете момичета, – е, че той никога не се е контузвал!
– А, веднъж си разтегнах китката – поправя го Заека. – Това, за което говорихте, точно то ми помагаше в действителност.