Той спира задъхан в тъмното антре. Една прашна електрическа крушка свети денонощно отгоре. Над кафявия радиатор висят три празни пощенски тенекиени кутии. Насреща в коридора вратата на съседите им от долния етаж е затворена като някакво сърдито лице. И пак тоя мирис, който винаги е един и същ, но който той никога не може да определи. Понякога му напомня мириса на готвено със зеле, понякога – на нещо загоряло, понякога – на нещо, което се разлага в стените. Той изкачва стъпалата до жилището си на горния етаж.
Вратата е заключена. Докато пъха ключа в ключалката, ръката му трепери от необичайното напрежение и се чува стърженето на метала. Когато отваря, вижда жена си седнала в едно кресло с бутилка "Олд фешънд"[2] да гледа телевизия при намалена светлина.
– А, ти си тук! Възкликва той. – Защо е заключена вратата?
Тя го гледа с тъжните си помътнели очи, зачервени от телевизора.
– Току-що заключих.
– Току-що заключи... – повтаря той и се навежда да целуне гладкото ѝ чело.
Тя е дребничка жена с опъната тъмна кожа. Като че ли това, което расте вътре в нея, я деформира. Точно вчера му се стори, че вече не е хубава. И косата ѝ е оредяла. Това му припомня, че е глупава и празноглава. Все пак ще му се да вярва, че утре ще е отново неговото момиче...
– От какво се страхуваш? Кой мислиш може да дойде тук?
Не очаквайки отговор, той разгъва грижливо сакото си, отива до гардероба и изважда една телена закачалка. Гардеробът е във всекидневната и вратата му се отваря само наполовина, тъй като пред него е телевизорът. Той внимава да не закачи с крак шнура, който е пъхнат в контакта до вратата. Веднъж Дженис, която е ужасно непохватна, когато е бременна или пияна, се беше омотала в шнура и почти бе съборила телевизора – 149 долара – на пода. За малко да го счупи. За щастие той стигна до него точно когато вече се накланяше, преди Дженис да изпадне в обичайната си паника. Какво я е накарало да постъпи така? От какво се е изплашила?
Той вмъква ловко ъглите на закачалката в отвора на ръкавите на сакото и като се пресяга нависоко, го окачва на пръчката при другите дрехи. Натиска вратата, за да се затвори, и тя хлопва, но след това отново се открехва един-два инча. Заключени врати. Всичко това го измъчва: ръката му, която трепереше като на някакъв старец, докато отключваше, това, че тя стои тук да слуша глупости.
Той се извръща към нея и пита:
– Щом си вкъщи, къде е колата? Отвън я няма.
– Пред майка ми е. Пречиш ми.
– Пред майка ти? Ужас! Това е най-проклетото място.
– И какво толкова е станало?
– Какво е станало!
Той се отмества, за да не ѝ закрива екрана, и застава встрани.
Тя гледа група деца, наречени мускетари, които изпълняват някакъв музикален номер. В него Дарлин е цветарка в Париж, а Къби – полицай. Онова самодоволно кресливо момче е романтичен артист. Той, Дарлин, Къби и Карин (преоблечена като френска лейди, на която Къби, като полицай, помага да пресече улицата) танцуват. След това търговската реклама показва седемте сегмента на "Тутси рол", които излизат от опаковката си и се превръщат в седем писма на "Тутси". Те също пеят и танцуват. С песен се връщат обратно в опаковката. Звучи като някаква резонираща зала. Кучият му син... умен е! Гледал го е петдесет пъти и сега вече му се доповръща. Сърцето му все още бие силно, гърлото му е свито, стиснато.
Дженис пита:
– Хари, имаш ли цигари? Аз ги свърших.
– Какво? Аз пък хвърлих моите в една кофа за боклук, като се връщах вкъщи. Вече ги отказвам.
Той се учудва как може някой да мисли за пушене, когато стомахът му изпитва само отвращение към тютюна. Най-сетне Дженис го поглежда.
– Хвърлил си цигарите в кофа за боклук? Господи! Не пиеш, вече не пушиш. Какво правиш, светец ли ще ставаш?
– Шшшт!
Появи се мускетарът Джими, едър възрастен мъж, който има големи черни уши с рекламна цел. Заека гледа с внимание. Той го уважава. Надява се, че ще научи нещо полезно от него за своята работа, която се състои в това да демонстрира един малък кухненски уред в няколко универсални магазина в Брюър. Той има тази работа от четири седмици.
"Пословиците, пословиците, те са толкова верни – пее Джими, като дрънка на своята мускетарска китара. Пословици, кажете ни какво да правим, пословици, помогнете на всички ни да бъдем по-добри мускетари".
Джими престава да се усмихва, оставя китарата си и казва направо през стъклото:
"Опознай себе си – е казал някога един мъдър древен грък. – Опознай себе си. А какво означава това сега, момчета и момичета? То значи: бъди това, което си. Не се опитвай да бъдеш Сам или Джони, или Фред от съседната врата! Бъди самият ти. Господ не иска едно дърво да бъде водопад или едно цвете да бъде камък. На всекиго от нас Господ дава определен талант."