– Краката ти! По дяволите... сигурно са били нейните.
– Мислех, че ще се върнеш по-рано. Къде беше?
– О, позабавлявах се по пътя. Играх с няколко деца на топка долу в уличката.
Той я пуска.
– Опитах се да дремна, но не можах. Мама каза, че изглеждам уморена.
– Би трябвало да изглеждаш уморена. Домакиня си...
– А през това време ти си играл навън като дванадесетгодишен хлапак.
Той се ядоса, защото не разбра шегата му... че е домакиня. Имаше предвид "образа", който хората от Меджи пийл се опитваха да внушат на своите продавачи – ироничен, в основата си жалостив и глупаво нежен. Много ясно: глупава е!
– Е, каква е разликата, щом пък ти стоиш тук и гледаш програма за деца под две години.
– А кой каза " ш-ш-ш-т " преди малко?
– Съвземи се, Дженис – въздъхва той. – Съвземи се!
В продължение на един дълъг момент тя го гледа проницателно.
– Ще приготвя вечерята – решава накрая тя.
Той съжалява.
– Ще отскоча да взема колата и да доведа детето. Бедното, сигурно вече си мисли, че няма дом. Дявол да го вземе, защо майка ти смята, че моята майка няма друга работа, освен да гледа чужди деца?
Отново го обзема гняв, че тя не разбира защо той искаше да гледа Джими. По чисто професионални причини, за да печели повече и да ѝ купува портокали за нейния отвратителен "Олд фешънд".
Тя отива в кухнята – сърдита, но не съвсем. Би трябвало истински да се обиди или изобщо да не се обижда, понеже всичко, което каза той, го е казвал вече стотици пъти. Може би хиляди пъти. Да речем, средно веднъж на три дни от 1956 година. Колко прави това? Триста. Толкова често? Защо тогава това винаги създава напрежение?
Тя не отдаваше значение на тези неща, преди да се оженят. Тогава беше съвсем друга. Енергична. Просто момиче. Нерви фини, конци. Кожата ѝ миришеше на пресен памук. Приятелката ѝ от службата имаше апартамент в Брюър, който те използваха. Едно тръбно легло, сребърни медальони по тапетите на стените; изглед на запад с големите сини бензинови резервоари край реката. По онова време и двамата работеха при Крол. Тя продаваше бонбони и кашу[4], облечена в бяла престилка с монограм "Джен" върху джоба. А той мъкнеше кресла и маси с крака от клен по горния етаж и ковеше сандъци за опаковка от девет до пет. Стърготините от амбалажа дразнеха носа и очите му и ги възпаляваха. Оня мръсен черен полукръг от сандъци зад асансьорите, пода, целият покрит с изкривени пирони, ръцете му почернели и онова конте, търговецът, който непрекъснато сновеше около него и му казваше да си измие ръцете, за да не изцапа мебелите. Тоалетен сапун. Пяната му ставаше сива. Ръцете му бяха загрубели и хванали елин от лоста.
След пет и половина, когато тежкият ден свършеше, те се срещаха при вратите, вързани отвътре със синджир, за да не влизат повече купувачи. Едно тихо кътче между двете врати, покрито със зелени стъклени плочки, а на страничните витрини се виждаха глави на манекени с шапки с пера и огърлици от розови перли, които подслушваха интимните разговори на тръгване. Всеки от работещите тук мразеше магазина на Крол. Въпреки това всички излизаха бавно, като че ли плуват. Дженис и Заека се срещаха на това слабо осветено място със зеления под, сякаш в някакъв подводен свят. Те блъсваха незаключената врата, излизаха по светло и уморени тръгваха ръка за ръка, вървейки внимателно срещу трафика от леки коли, завръщащи се вкъщи, като никога не признаваха, че отиват там, при сребърните медальони. Любеха се при последната светлина на деня, която стигаше до прозореца. Тя се срамуваше, когато той я гледа. Караше го да стои със затворени очи. И тогава идваха тръпките, когато той влезеше във вътрешността ѝ – нежна, мека и зърнеста като копринен чехъл. Легнали един до друг в леглото на онова момиче, те се чувстваха изгубени между среброто на степите и гаснещото злато на деня, след като бяха стигнали края...
Кухнята е малка стая до всекидневната – тесен проход между домакински уреди, които бяха модерни преди пет години. Тя изпуска нещо метално – тиган или купа.
– Мислиш ли, че ще можеш сама да приготвиш вечерята, без да се изгориш? – извиква той.
– Още ли си тук? – е отговорът.
Той отива до гардероба и изважда сакото, което така грижливо беше закачил. Струва му се, че е единственият човек вкъщи, който се грижи за реда. Безпорядъкът в стаята – бутилката от "Олд фешънд" с разлагащите се остатъци в нея, задушаващият с миризмата си пепелник, прикрепен на страничното облегало на креслото, събраната черга, разпилените купчини от вестници, в които се препъваш, играчките на детето – натрупани, изпочупени, разлепени, откъснатият крак на една кукла, парчето изкривен картон, навярно о кутия със закуски, валмата от прахоляк и косми под радиаторите – целият този хаос навред, който нямаше край, го оплиташе като някаква гъста мрежа.