Той решава да прибере най-напред колата, а после детето. Или да вземе първо детето? Предпочита най-напред да види детето. По-бързо ще отиде до къщата на мисис Спрингър. Тя живее наблизо. Навярно вече поглежда през прозореца за него, за да излезе и да му разправя колко уморена изглежда Дженис. Кой няма да е уморен, след като се е разкарвал насам-натам по покупки с тебе, жалка стипцо! Тлъста вещице! Дърта циганко! ... Ако е с детето, това няма да се случи. Мисълта да се поразходи с малкия нагоре от къщата на майка си му харесва. Две мили и половина Нелсън ги извървява като войник, с малки отмерени крачки. Ще вървят под дърветата в спускащата се вечер и тогава, като с магическа пръчка, ще се появи до тротоара колата на татко. Но така пътят и разговорът с майка му ще му отнемат повече време. Колкото и да се мъчи да отклони темата, от дума на дума тя пак ще заговори със заобикалки, колко е некадърна Дженис. Когато му го каза за пръв път, това просто го съсипа. Може би тя го направи само за да се пошегува с него, но той не го понесе леко. Тя беше много властна натура и имаше голямо влияние над него. По-добре най-напред да отиде за колата, а след това да прибере детето. Но не иска и така. Просто не иска. Всичко е така объркано и сложно, че се почувства зле.
– Мили, ще вземеш и пакетче цигари, нали? – извиква съвсем естествено от кухнята Дженис, което показва, че всичко е простено, всичко си е пак същото.
Тъй както е прав, загледан в бледожълтите очертания на сянката си по бялата врата, която води за хола, Заека се вцепенява, чувствайки се като в някакъв капан. Точно така е. Излиза отвратен.
Навън става все по-тъмно и хладно. Норвежките кленове изпускат лек мирис от своите млади лепкави пъпки, а от широките прозорци на всекидневните по Уилбър стрийт освен сребристото петно на някой телевизор се виждат и запалените електрически крушки в кухните, сякаш огньове от пещери. Той се спуска надолу по улицата. Денят угасва. Тук-там Заека докосва с длан грапавата кора на някое дърво или сухите клонки по оградите от жив плет, сякаш за да усети, че те все пак съществуват. На ъгъла, където Уилбър стрийт пресича Потър авеню, една пощенска кутия стои наклонена в здрача върху своя бетонен стълб. Вижда се един двупосочен надпис, поставен високо над улицата, издълбаният от набиваните по него клинове телефонен стълб със своите изолатори в небето, един противопожарен кран като златист храст. Той обичаше да се качва по стълбовете. Да се покатери по раменете на някой приятел, за да се улови с ръце за стълбичката от шипове и да се изкачи, докъдето може да стигне, за да чуе песента на жиците. Непрестанен, ужасен шепот. Винаги те изкушава да се отпуснеш, да оставиш шиповете да се изплъзнат от ръцете ти, да почувстваш пространството, да усетиш как то те улавя за краката и пробягва по гръбначния ти стълб, докато паднеш. Той си припомня как горяха ръцете му горе на върха, целите набити с тресчици от катеренето по шиповете. Когато слушаш жиците, сякаш чуваш това, което си казват хората, всички ония тайни неща, за които разговарят възрастните. Изолаторите – тези огромни сини яйца в едно открито за вятъра гнездо.
Той върви по Потър авеню, а жиците в своята безмълвна висота пронизват и като че ли зачеркват короните на ухаещите кленове. На следващия ъгъл, където водата от фабриката за лед се оттичаше през един дренаж и се появяваше отново от другата страна на улицата, Заека минава отгоре и върви край канала, по който водата течеше, като покриваше по-плитките места по своя път с панделки от зелена тиня, които се клатушкат, чакайки да се плъзнат под краката ти и да те повлекат навътре, ако речеш да тръгнеш по тях. Той си спомня как падна веднъж, но не защото вървеше откъм хлъзгавата страна. Да, спомня си. За да направи впечатление на момичетата – Лоти Бингеман, Маргърит Шьолкопф, понякога и Джун Коб и Мери Хойер, с които се връщаше към къщи от началното училище. От носа на Маргърит често започваше да тече кръв без причина. Тя носеше високи обувки с копчета.
Той свива надолу по Кигърайз стрийт, тясна уличка, настлана с пясък, която завива край задната страна на малка фабрика за кутии, където работеха най-вече жени на средна възраст. Край фасадата на циментовия блок, където се продаваше бира на едро, и край истинска стара фермерска къща, сега заградена с дъски – една от най-старите постройки в града, с дебели груби зидове от жълточервеникав пясъчник. Тази къща, която някога владееше половината от площта, върху която сега е застроен градът, все още е запазила зад порутена и разнебитена ограда своя двор, пълен с отпадъци от стари железа, тръби и прояден дървен материал, който през лятото ще потъне, ще се покрие с бурени – едно нежелано богатство от восъчнозелени стъбла, млечни чашки с нежни като от коприна семена и ефирни жълти главички, почти течни с прашеца.