Друг път Заяко ще се запъти в съседното селце, при кариерите, да види как се зидат варниците и как се гори вар цели три денонощия. Като изпекат камъка, той сбира цялата топлина, вземеш бяла бучка сетне от варницата, полееш я с вода, тя почва да пищи и да вдига пара, водата край нея ври. Заяко наблюдава всичко това и мисли. Не бих казал, че мисълта му ври като кипнала вар, но всеки случай по малко се движи. Воден от чисто любопитство, той ходеше и при златарите на реката. Златарят гази с гумени ботуши, промива златоносен пясък в копанята, Заяко гази бос из водата или клечи край дървената копаня да види как лека-полека водата отнася пясъка и как на дъното се утаява черната желязна руда, а между рудата блести ситно злато. Златарят го сбира, като топи върха на пръста си в един волски рог. Заяко никога не би седнал да плави злато, но обича да гледа как другите плавят и обича да се учудва на работата им. Когато за първи път пуснаха експреса „Магура“, ходи да се вози и с експреса заедно с опекунина Зарко Маринков.
Той и лисичи дупки ходи да опушва зиме, лисица още не бяха хващали, но пък в замяна на това всички се връщаха в селцето черни като коминочистачи и най-черен и опушен бе винаги Заяко. Като се отбиваха цигани-вретенари, пръв в катуна им пристигаше Заяко. Той можеше по цял ден да седи край циганския огън, да наблюдава как се правят вретена и как спечени бабички им турят зелени, галазни и оранжеви пръстени. И в кариерите ходеше да гледа как фугинът зарежда бомбите и с голямо удоволствие викаше: „Бомбаа… Бомбааа!“ — за да не би някой да се залута през това време в кариерите. Неговото око надничаше навсякъде, интересуваше се от всичко. Беше човек, който за всичко подпитва, но не досаждаше.
Такива хора внасят допълнителна окраска в света. Заяко не можеше без хора. Ако понякога попаднеше на мълчалив човек, изваждаше окарината, писукаше тихо с нея, като че въздишаше, и мълчаливият човек също започваше да въздиша. Когато нямаше хора, Заяко откриваше някъде било коза, било крава или куче. Всички кучета го познаваха, подире му никога нямаше да се чуе лай, а когато го срещаха, отдалече още си махаха опашките, сякаш му викаха:
„Здрасти! Здрасти!“ Ако видеше отворена вратница, я притваряше, минеше ли през чуждо лозе и откриеше, че рафията е скъсана на някоя лоза, навеждаше се да привърже ластарите. Преди години от града за София караха по две денонощия добитък, с преспиване на Петрохан. Заяко и с добитъка веднъж ходи чак до Петрохан. Не че се беше пазарил, а да види като как става тая работа. И на воденицата ходеше, воденичарят сваляше камъка, клепваше го със стоманен секач, пак го качваше, а Заяко обикаляше около него и все цъкаше с език, сам човек да свали и да качи отново воденичен камък! Воденичарят беше по-сух от него, но тука сила не се искаше, ами чалъм.
Заяко на всяка работа искаше да разбере чалъма, по цели часове можеше да стои пред копринената буба, да гледа как точи свила, увива своя пашкул и става по-невидима зад пашкула. Ровеше пролетно време в полозите, вземе яйце, държи го до ухото да чуе няма ли вътре пиле. Пък то има, писука едва чуто. Заяко долавя писукането и се усмихва; два или три дни по-късно той вече вижда как меката човка стърчи от черупката, пилето се напъва и разпуква своя затвор.
Тъкмо затуй, воден от своята безкрайна любознателност, бе дошъл заедно с Тико ковача да види като какъв камък е барешникът. И не само видя, ами заедно със синовете на ковача извиваше големия чук и ломеше камъка. Ония също с пъхтене дробеха пясъчника, потънали до кръста в прахоляк.