Когато той влизаше в мрака на нощния сън, неговата жена Велика вече излизаше оттам, пред очите й постепенно почна да се развиделява. Беше се проспала. „Дали са пели първи петли, или не са?“ — помисли жената, но не можа да си отговори, погледна навън звездите, погледна тавана и започна мислено да пътува.
Често казваше: „Дремна не дремна и като се събудя, акълът ми почне да пътува. Нали много рода имам пръсната по света, докато акълът ми иде при тоя роднина, докато иде при оня роднина и се върне, гледам, че вече се съмва.“
Та и сега жената се беше проспала, лежеше будна в леглото, гледаше тавана над себе си, а акълът й вече пътуваше с експреса „Магура“ към Мездра. Там попита на гарата и се прехвърли на друг влак, та да стигне до Плевен. На Плевен я посрещна сестра й, избелваше вълнена прежда. Велика я подучи как по-добре да избели преждата, тури в един чебур жарава, върху жаравата посипа сяра и взе да върти преждата над пушека. Преждата стана снежна и мека. Като свърши тая работа, акълът на жената се запъти към Берковица, донякъде пътува, после не знаеше на влак или на автобус да се прехвърли, затова известно разстояние мина по въздуха, отдолу бе тъмно, не се виждаше гори ли са това, реки ли са или ниви, приземи се едва в циганската махала Раковина. Градът Берковица блещукаше отпреде й, но тя не тръгна право към него, ами сви в циганската махала, там имаше едноок турчин, приказваше с орисниците на умрелите. Турчинът бе вързал на покрива на къщата си една кутия от вафли, бе проврял през нея книжен канап, седеше на прага на къщата и от време на време подръпваше канапа, за да съобщи еди-какъв си въпрос на орисниците и после се ослушваше, за да чуе отговора.
Велика говори с орисниците на измрелите роднини, орисниците казаха, че са добре на оня свят и че нямат нужда от нищо. Тогава попита за Перуниката и мина сума време, докато на края орисниците обадиха, че още не е пристигнал там, или както турчинът се изрази: „Едната му орисница каза, че го чакат отдавна, но той още не се е явил.“ „Така си и мислех, нали е тенец“ — рече си наум жената и продължи към мъждукащите къщи на Берковица, мина през стихналия град:и се спря в махалата Беговица. Имаше леля в тази махала, стара жена, участвуваше в някакво братство-и се бяха разбрали да й се обади, та лелята да й обясни, каквото трябва, за братството и да я приобщи. Лелята обаче бе отишла от два дни за кестени в Балкана. Брулеха кестени и преспиваха в гората, та щяла да се върне в края на седмицата.
Като се повъртя пред заключената къща, акълът й се обърна назад, мина край реката, дето жени с големи бухалки перяха бяло платно. Реката отнасяше бяла сапунена пяна, акълът тръгна подир пяната, стигна реката Искър, възви срещу течението и след като се провря през мрака на сума тунели и взе всички завои на дефилето, стигна в София. Гарата гъмжеше от народ, но тя не виждаше народа, ами само сина си. Синът стърчеше високо над целия народ, пушеше и като я видя, рече й: „Добре дошла, мале!“ Това й беше достатъчно, видя го, върна се бързо назад, щото човешкият ум има тази способност тутакси да открива грозящата го опасност и тутакси да се озовава на мястото на грозящата го опасност.
Акълът пристигна навреме в селцето, за да види как мъжът бе застанал до оградата и гледаше в градината на Суса Тинина. Суса Тинина, разгорещена и гърдеста, окопаваше с мотика картофи. Велика застана до мъжа си, плоска и суха, попита какво има толкова интересно в градината на Суса Тинина. „Гледам — рече мъжът й, — че техните картофи са по-лоши от нашите и са потънали в треволяк и лобода, а нашите картофи я кви са буйни и ни една тревка няма между тях.“ „Ами че като са й тревясали картофите, нека бъхти с мотиката“ — рече жената, а мъжът й закима с глава: „Ами нали и аз това гледам, как бъхти с мотиката.“ „аа, гледаш — рече жената, — а кога аз бъхтя с мотиката, не поглеждаш в наща градина.“ „Поглеждам бе, как да не поглеждам“ — рече Заяко и се отмести. Мина покрай оградата, стигна чак до другия край и почна да гледа свойта градина. Освен картофи и разкопана земя там нямаше нищо друго за гледане, но той, завалията, стоеше и гледаше.
„Ще го оставя за минутка“ — рече Велика и акълът й тръгна към брата в Детройт. В селцето той беше бъчварин и тя също го видя като бъчварин, стои в Детройт и набива обръчите на една бъчва. В нов гащиризон и нови обуща той обикаляше бъчвата, а малко по-настрана стоеше жена в палто, дълго до петите — същото, каквото пратиха на Велика, — и го гледаше как набива обръчите. Още по-нататък стоеше чокой. Когато обръчите на бъчвата бяха набити, чокоят се обърна, та даде две песо на бъчваря, а бъчварят подаде двете песо на жена си. „У Америка отиде — помисли си Велика, — и пак си е останал спестителен.“ Жената, след като прибра парите, гребна с шепа от един шиник и почна да хвърля кукуруз по двора. Надойдоха кокошки, взеха да кълват, а бъчварят седна на обърнато буре, запуши и загледа с умиление ту жена си, ту кокошките, ту пак жена си.