Обърна се назад и видя в далечината съвсем смален Заяко как стои гузно до плета, пие сода бикарбонат и гледа гузно в окопаната картофена градина. Суса Тинина бъхтеше с мотиката своите тревясали картофи, Заяко я чуваше как бъхти, ама му беше гузно, та не смееше да се обърне и да погледне.
„Ще се обърне той! А нека смее да се обърне той! …“ — рече си Велика и забърза към него.
Докато стигне до него, докато му каже да наклъцка малко дърва на дръвника, взе да се съмва. „Бре! — скочи жената. — Пусти акъл, докато иде и докато се върне, глей съмна се!“
В съседите запяха наковалните, женски глас мамеше кокошки: „Цррр! Цррр!“ Велика излезе навън, видя, че Суса Тинина хвърляше кукуруз на кокошките си. Тя също взе един сахан с кукуруз, пусна кокошките и почна да хвърля отгоре им кукуруз и макар че те се нахвърлиха настървено и почнаха да кълват, ги помами: „Цррр! Цррр! Къти-къти-къти! Цррр!“ В Тиковия двор гъската бе застанала пред стъпалата на къщата, подвикваше: „Тромб! Тромб!“. Излезе Камена, рече: „Добро утро, Великоо! Добро утро, СусееЕ“ (Ония й отвърнаха.) „Гъси, гъси“ — почна да мами тя гъската, хвърли й кори от хляб, гъската ги трошеше надве-натри с човката си и не преставаше да подвиква: „Тромб! Тромб!“
Клюводръвците се вдигнаха от черницата, преминаха на облак над ковачите, направиха два-три завоя, внезапни и остри, повдигнаха се нагоре и се понесоха плавно към полето — нагоре и надолу, нагоре и надолу, сякаш се хлъзгаха по невидими вълни. Тогава на вратата се появи Заяко, видя отдалечаващите се към полето клюводръвци, видя жена си да хвърля кукуруз на кокошките, мярнаха му се сколуфите на Суса Тинина, но погледът му този път не се задържа в чуждия двор, защото наковалните кънтяха и пееха и го мамеха към себе си. Той мина през прелеза. Мислеше тоя ден да вземе един чук и да удря с него, та да разбере как точно се омесва желязото за наковалня.
Не стигна до ковачите, насред пътя го спря Тико. „Така и така, каза му, знаеш ли, че нощес оня идва.“ „Кой?“ — попита Заяко. „Тенецът — рече Тико. — Идва и ме натиска по краката и на гърдите ме натиска, ама ни смея да извикам, ни смея да изохкам, а па недай боже да кажа. А кажа, циганите ще си вдигнат наковалните и чуковете и ще се изметат посред нощ. Циганинът, кога требе, е куражлия, ама кога не требе е страхлив като циганин.“ „Е, как ще те натиска!“ — не разбираше Заяко. „Натиска бе — обясняваше му ковачът с жестове — ей така те натиска, та ти спира въздуха. Казвам на Камена, Камена побая тихо, да не събуди децата, ама оно натиска отгоре и едва съм изкарал нощта. Вир-вода станах.“ „Да не би да си пил сънена вода?“ — попита Заяко. „Вода пих — рече ковачът, — нали цел ден изгорехме покрай огнищата, цяла нощ пих вода.“ „От водата е — каза му Заяко. — Да знаеш, друг път кога ставаш нощем да пиеш, ще разклатиш стомната, щото водата също спи. Да сипеш заспала вода в стомаха си, все едно че сипваш олово; тя и там спи. А ти, кога ставаш нощем, разклати стомната, събуди водата и после колкото щеш пий.“ „Не съм го знаял това“ — рече ковачът и двамата тръгнаха към огнищата, над които се вдигаха и спускаха равномерно кожените хълбоци на духалата.
Не помня дали на третия или на четвъртия ден ковачите оставиха само три огнища, събрани едно до друго. Край тях наредиха всичките наковални и духала. Седемте метални къса трябваше да бъдат събрани в три, да се стопят в тях всичките чужди примеси, да се споят здраво, а после трите къса да легнат в едно-единствено огнище и най-яките ковачи да се заловят с тях. Заяко бе силно възбуден като гледаше как работата постепенно се събира в куп.
На следващия ден остана само едно огнище, голямо колкото селска софра, ковачите изсипваха по цяло кошле въглища в него и сухият майстор по заварките хвърляше по една капа счукан барешник. Стълбовете от искри се извиваха чак до средата на черницата, тъй че никакъв клюводръвец не посмя през тия няколко дни да застане денем на дървото. Духалата свистяха и дишаха непрекъснато, мокри метли ръсеха вода върху жаравината, от водата огънят се разпалваше още повече, желязото омекваше като масло. Няколко чифта клещи го измъкваха върху едва голяма наковалня, старият подвикваше: „Ъ! Ъ!“ — младите ковачи издигаха и стоварваха чуковете, майсторите броеха и преобръщаха желязото под команда.