Трябва да ви кажа, че колкото бърз и отсечен да е звукът на една наковалня, в него могат да се доловят гласовете на много стомани и железа. Войска когато върви и пее едногласна песен, напомня донякъде това. Хилядна войска, гърлата все мъжки, песента е едногласна, но в този едногласен хор се усеща, че пеят хиляди, макар и с едни и същи думи, с един и същи ритъм. Новата наковалня бе събрала в себе си гласовете на руска стомана и изтърканото желязо на стари подкови, подритвани по пътищата, на сечива, белязани с емблемата на две щръклета — старовремска марка на добра стомана, — какви ли не отломки от солинген и ковашко желязо за подкърпване на мотики, синджири от плугове марка „Глиган“, германско желязо от войните, българска стомана, лята и кована в български фабрики. Огънят и чуковете бяха споили всичко в единна войска, песента бе станала едногласна. Но наковалнята освен гласовете на стомана и железа бе попила в себе си и всички удари на чуковете. До края на живота си при всеки удар и при всеки вик тя щеше да съживява тези удари, щото те бяха съхранени в стоманената й памет за вечни времена…
Тъкмо това бе чул с ушите си Заяко, чиито уши няколко дни бяха вървели само между наковални, духала и разжарени огнища. При всеки труд има магия. Подир години ковачите ще се разпилеят, всеки ще легне в своята могилка, но ще остане жива ръка, за да вдигне чука и да докосне наковалнята, и наковалнята ще извика събудена от удара. Бъдещият човек, който докосва наковалнята и чуе нейния екот, всъщност ще чуе само звънливото: „Тинн!“ — а ще получи съкратена информация за цялата история по сътворяването на една наковалня. Ухото ще разчете тази информация, ще я предаде на мисълта, а мисълта от своя страна ще я разчлени още повече и човекът, подпомогнат от своето въображение, ще нарисува последователно и отново цялата картина. Съмнявам се само в едно, дали бъдещият човек, разчитайки заключената информация в екота на една наковалня, ще се досети да включи в съживяваната от него картина и гъската, която виждам вече как е запечена под връшника, зачервява се и разнася ароматна пара около черницата.
Прочее да оставим новата наковалня и да се обърнем към гъската.
Седмица по-късно Заяко се яви при шивача, както се бе явил преди време с новия си гащиризон, за да може да види още един Заяк с нов гащиризон насреща си. Този път обаче нито бе облякъл нещо ново, нито носеше нещо за шиене. Шивачът си бодеше очите, наведен над някакъв плат, отвърна на поздрава му, без да вдига очи, и чак кога свърши конеца, го клъцна със зъби и се изправи.
„А, ти ли си?-рече шивачът. — Да знаеш, че има да ми връщаш една ютия въглища.“ „Знам — каза му Заяко — и като се сдобия с въглища, две ютии ще ти върна, но сега нямам. Квото имах, подпомогнах да направят наковалнята, а последното кошле отиде за едно огниво.“
„Цяло кошле въглища за едно огниво! — учуди се шивачът. — Че с кошле въглища може цял плуг да направиш заедно с колелетата.“ „Може, разбира се — не се възпротиви Заяко. — Аз имах преди огниво, с една капа въглища го направихме, ама толкова и огниво беше. Требе да се съсипеш от бой, докато извадиш една искра от него, па и не се знае дали искрата ще попадне точно на праханта, или ще мине покрай тебе и ще си замине, А това глей какво огниво е!“
Той извади едно тънко огниво, рогата му бяха завити като овнешки рога, после сплескани и допрени един до друг, за да е удобно за хващане. Порови в джоба, измъкна оттам кремък с цвета на восък, голям колкото дланта му. Замахна с огнивото, „чаат!“
— рече стоманата върху камъка и цяла капа искри се изсипаха върху тезгяха на шивача. „Стой! — рипна се шивачът. — Ще ми подпалиш дюкяна!“
Върху тезгяха имаше платове, канаваца, вата и всякакви изрезки, шивачът почна да ги сбира бързо, а Заяко намести кремъка, замахна с огнивото и изсипа още една капа искри. „Недей си игра, ще изпогориш платовете на клиентите, кво ще правя после с тия клиенти!“ — викаше му шивачът, докато смиташе тезгяха. „Клиенти!“ — рече пренебрежително Заяко-и спусна огнивото в джоба си.
Излезе навън, рече още веднъж: „Клиенти!“ — и тръгна по улицата. За негов късмет се зададоха двама човеци, та можеше да им покаже какво огниво му е направил Тико ковачът от една проста пила; Двамата човеци одобриха огнивото, обаче не пушеха. „Ще намеря пушач“ — помисли си Заяко и отиде при опекуна Истрати, защото опекунът Истрати пушеше като комин. Излезе жената на опекуна. Истрати бил отишъл да набива бобовици, щял да се върне на обяд. „Като го няма него, ще ида при Паунецо“ — реши Заяко и подир четвърт час вече разговаряше с гайдаря. Паунецо пробваше нова гайда, беше намерил кожа от ялова овца. Заяко му показа огнивото и като удари с него по кремъка, засипа цялата кожа на яловата овца с искри.