Но всичко това беше в старите времена. Сега пак има суша, но змейове няма.
Като го видя да идва по пътя и да чатка с огнивото, потънал до пояс в искри, жената на Заяко погледна в двора на Суса Тинина и веднага зърна черните й сколуфи, надвесени над оградата: онази също гледаше как Заяко върви по улицата, хвърля искри и светкавици — ще помислиш, че е свети Илия, размятал светкавици по улицата. После се обърна, та погледна и в двора на Тико ковача. Ковачът нещо работеше под навеса, а циганките стоеха под черницата и гледаха с лъскави очи как Заяко върви по улицата в ореол от искри. „Боже, ще ми уручасат мъжа!“ — помисли Велика и заговори на Заяко, който влизаше вече в двора: „Некои жени като че не са виждали мъж и като че си нямат мъже, само по чуждите мъже гледат и очите им все по улиците, дано се зададе чужд мъж, да го погледнат!“
Ония веднага разбраха за кого се отнася забележката, циганките почнаха да викат на клюводръвците:
„Иш! Иш!“ — и обърнаха лъскавите си очи към черницата, а сколуфите на Суса Тинина пропаднаха мигновено зад оградата.
Иззад оградата се понесе смехът й. То не беше смях нейното, ами като че стреляше с гаубица — и гърмеж, и свистене, и ехо: „Ха-хо-иии!“
Както очакваше Заяко, така се и случи — следващите няколко дни не можа да иде за букова прахан. От стопанското обединение „Родопа“ дойдоха с един автовлак, та трябваше да ловят живи зайци с мрежи. Подир автовлака в селцето минаха неколцина от „Билкокооп“, създадоха пункт за събиране на билки и диворастящи плодове. Заяко взе дейно участие в откриването на пункта — един навес, изоставен от стопанството, където на времето, при кооперирането, бяха събирали стари рала и трънени грапи. Откриването на пункта поизпразни селцето от народ. Жени и деца плъпнаха из горите да събират билки и диворастящи плодове. В двора на Тико ковача останаха само клюводръвците и ковачът — цялото циганско население се заби в горите да бере подбел, дива мента и маточина. Заяко видя една сутрин, че заедно с жените върви и Петър Сусов, да бере и той подбел и маточина, а Суса Тинина бе изправила пак сенарската ритла на коша за кукуруз и се качваше по нея нагоре към свраката.
Заяковата жена Велика взе също една торба и тръгна и тя да набере малко маточина. Заяко я отгледа как изчезна в ракитите, после се обърна, та проследи Суса Тинина. Суса Тинина стигна края на стълбата, развърза и пак върза обесената сврака, защото връвта се беше разхлабила. Като се пресягаше, сенарската ритла се подхлъзна, застана само на един крак, Суса Тинина отгоре изпищя: „Олеле, боже!“ — и се хвана за връвта.
„Стой, не мърдай!“ — извика Заяко. В един миг успя да се намери на улицата, влетя в двора, зад себе си чу тежки стъпки, но не се обърна да види кой тича на помощ, щото по кашлицата позна, че е Тико ковачът.
Двамата почти едновременно стигнаха до сенарската ритла, един я хвана от едната страна, другият я подпря от другата, ритлата в ръцете им трепереше, „Ох!“ — въздъхна Суса Тинина, прекръсти се със свободната ръка и седна горе да превърже отново свраката, щото й се стори, че връвта отново се е разхлабила. Докато връзваше, докато се прекръстваше от време на време и въздъхваше: „Ох!“ — Заяко и Тико ковачът гледаха нагоре и я съветваха да бъде спокойна. Пък тя се беше вече доста успокоила и съвсем спокойно попита двамата мъже дали е по-добре, дето е вързала свраката за двата крака. Според нея и вятър да духа, не може да я отнесе, по-яко е така.
„Верно, че така е по-яко — викаше Заяко отдолу и придържаше с една ръка капата си, за да не падне, щото много беше извил главата си нагоре, — но иначе за един крак е по-страшно. Като е вързана за един крак, свраката по някак ;виси и е по-разперена, та ще плаши другите свраки.“ „И на мене така ми се чини“ — рече жената, а ковачът допълни: „Така е.“
Суса Тинина се пресегна, та върза свраката само за единия крак, свраката се разпери и заприлича повече на плашило, отколкото преди, докато беше вързана за двата крака. „Така е по-обесена — рече Суса Тинина — и ако …“ Но не можа да довърши, щото от улицата се чу женски глас: „Обеснико, аз да ходя за маточина, а ти да подпираш сенарски ритли! То добре, че си забравих торбата, та се върнах, иначе нямаше и да видя това. Ще има да чакаш ти да ида аз за маточина! Ти ще вървиш за маточина, па аз ще изправя една сенарска ритла и ще се качвам по нея.“
Заяко хич и не се обърна да погледне към улицата. Без даже и да поглежда, той виждаше своята Велика. „Малей, малей!“ — почна да се тюхка ковачът и гледаше как фустите на Суса Тинина слизат плавно по сенарската ритла.