Мина се време, двете птици почнаха да хвърчат заедно и Заяко ги виждаше как се връщат в дупката кога с муха, кога с пеперуда — носеха храна за малките. Веднъж Заяко отиде при черницата, клюводръвците ги нямаше, почука на дървото и чу, че вътре нещо вика: Ци … ци … ци … „Пълно е вътре — рече той на жена си. — Да видим сега как старите ще ги извадят на открито.“
Старите клюводръвци почакаха, докато пилетата заякнат, и един ден ги изведоха на открито. Бяха седем клюводръвчета, накацаха по клоните на черницата, писукат, примигват на ослепителната светлина на слънцето. Заяко и жена му гледат пилетата върху черницата. Заяко целият сияе, а жената се развълнува и почна да плаче с едното си око. Черницата грейна, пълна с шарени пилета. А когато взеха да се учат да хвърчат, като че някаква небесна светлина обкръжи дървото. Пустош, пустош, ама и тя не може да е вечна! Ето, идват пилета, населяват пустошта, пернат живот шуми и се стрелка в клоните на дървото и запустението се отдръпва зад прашните стъкла на изоставената къща. Няколко свраки дойдоха от гората, клечат върху оградата на Заяко и гледат шарената черница. Сойка мина една сутрин рано-рано, поспря се на черницата, поклати глава и рече: „Ашколсун!“ Хора ще минат по пътя, ще поспрат да видят клюводръвците; котка ще се зададе отнякъде, ще погледа нагоре, ще подвие опашка и отмине — не смее да дебне или да се покачи в дървото.
Хората питат Заяко откъде толкова много клюводръвец се навъди в черницата, а Заяко вика: „Тенецът ги лови. Ходи из гората, лови ги и ги носи тука на дървото!“
Есента дойде кацар от съседното село, обикаляше по къщите и пазареше черници; трябваха му за черничеви бурета. От къща на къща стигна и до черницата на Перуниката. Дървото му хареса, хубави дъги щяха да излязат от него. Заяко свика и другите опекуни, за да решат какво да правят. „Много пиле у дървото — рече Истрати, — как да сечеш такова дърво!“ Заяко каза, че докато било живо момчето, нямало клюводръвци, а ей го сега, цяла фамилия седи в клоните. „Знаем ли — рече той — дали е пиле това, дето седи в дървото, или е някаква божа работа. Оная фамилия се затри, ама на, бог прати друга фамилия. Това пък може да са души на умрели хора. Да отсечеш дървото, значи да ги прогониш.“ Кацарят поклати глава, рече: „Суеверна работа е тая!“ — и отиде в други дворове да пазари черници.
Следващата пролет младите клюводръвци се чифтосаха. Мъжките се запретнаха и почнаха да дълбаят с човките черницата. Заяко брои, брои и разбра, че един клюводръвец го няма. Ако е умрял или пък ако го е изяла котка, поне перушина щеше да остане. Но колкото и да търсеше из бъзака и копривата, не намери никъде перушина.
Клюводръвецът не беше нито изяден, нито умрял. Като остана сам, той напусна черницата и тръгна да обикаля наоколо да си търси клюводръвка. Тук подпита, там подпита, птиците го упътват, най-после намери клюводръвка и я поведе към селцето. Той хвърчи напред, а клюводръвката хвърчи на една крачка зад него. „Иде! — рече Заяко на жена си, когато го зърна да хвърчи откъм реката. — И не иде сам, ами си води и дружина.“ Клюводръвците, дето дълбаеха черницата, прекъснаха работата да видят новата птица, разхвърчаха се около дървото, завикаха одобрително и я приеха при себе си.
Много работа падна, по цял ден хвърчаха трески и по цял ден се носеше картеч около черницата. Клюводръвците си направиха гнезда, измътиха малки и един ден Заяко и жена му, кога погледнаха дървото, видяха в него повече птици, отколкото шума.
Това беше през купонната система подир войната, по туй време Заяко получи от Детройт — Съединените американски щати — един работен комбинезон, пратен от брата на неговата жена Велика, а самата Велика получи пепеляво палто на големи карета. Възголемшко й беше и макар и носено и поизтрито, жената го хареса. У нас имаше още купонна система, плат рядко припадаше в селцето, а когато се случеше да пратят от околийското комисарство, трудно го разпределяха, всяко разпределение завършваше с разправии. Подир получаването на работния комбинезон и на пепелявото палто на едри карета Заяко отпадна от комисарските дажби. „Няма какво да го броим ние Заяко, него Америка го облича! Я какъв гащиризон има само!“ (В селцето викаха на работния комбинезон гащиризон.)
Заяко нямаше нужда кой знае от какво облекло. Подир войната той имаше табанджийница, но работата не провървя, нямаше кожи за щавене, та кога кооперираха земята, човекът се залови да изстисква захарна тръст. От нея жените варяха мармелад. Три или четири години Заяко прекара в тази работилница, имаше достатъчно стари коне, за да въртят изтисквачката. Но когато конете измряха, хората престанаха да садят захарна тръст и Заяко почна да ходи било на коситба, било да полива люцерна. Един сезон дори отиде кравар в стопанството, но там работата не му хареса, работеше се и в неделните дни, а и доенето бе уморително — по онова време ги нямаше още доилките и цялата работа в оборите се вършеше по старовремски. С една дума, Заяко никъде не се задържа и смени много занаяти, защото обичаше повече да съзерцава, отколкото да работи. Жена му Велика в замяна на това работеше за двама, както и всички жени в селцето. То изобщо мъжете в селцето повече се помайваха и бистреха политиката или пък даваха главното направление. Заяко имаше и син в София, момчето работеше в оптически магазин, пращаше по някой лев на родителите и по някое двуредно старо сако. (Всъщност досега само две сака бе пратил, едното на черти, другото пъпчиво като свраче яйце. Заяко два пъти ходи с тях в гората за дърва, два пъти го мокри дъжд и изпод раираното сако и онуй на пъпките излезе ватата и канавацата, подсилена с конски косми.)