Тя се наведе и го целуна по челото с надеждата, че устните й ще го събудят като в приказките. Но той не отвори очи. Не помръдна. Изобщо не реагира на докосването й.
Не знаеше колко дълго е стояла така, но по едно време сестрата с розовото червило влезе в стаята.
- Защо не се приберете за малко? Той ще спи почти цял ден. Можете да си вземете душ и да си починете. - Хелън се усмихна. - Преоблечете се и се върнете, да речем, когато стане време за вечеря. Тогава може да е буден.
Жаки погледна надолу. По ризата й имаше кървави петна, както и по шала и върху дясната ù обувка. Беше със същите дрехи, с които излезе от къщи предишната сутрин.
Да, трябваше да се прибере. Отправи се към вратата. Протегна ръка, постави я върху бравата, но не успя да я натисне. Чакаше да чуе онова, което той винаги ù казваше на раздяла. Но чу само равномерното му дишане.
Можеше ли да се раздели с него сега? Да се раздели с него отново? Твърде много пъти се бяха разделяли. От мига на срещата им до деня, в който той си тръгна през онзи ден в парка, се бяха разделяли твърде много пъти. Думата още звучеше в ушите й.
Само че Грифин никога не казваше довиждане. Вместо това килваше глава надясно, по устните му играеше усмивчица, гласът му ставаше малко по-басов и дрезгаво прошепваше: „Чао.”
Първият път, когато й го каза, тя се зачуди дали не е подпийнал.
- Чао ли? - попита го.
- На италиански казват „Чао“ и при среща и при раздяла. Не е ли по-добре така? Какво хубаво има в раздялата? Можем да си представяме, че ти току-що си пристигнала и целият уикенд е пред нас.
Жаки се обърна, седна до леглото, наведе се и полегна до него. Затвори очи. Остави се на мисълта, която пропъждаше вече повече от петнайсет години: „Искам да съм с него.”
Жаки нямаше как да върне майка си. Можеше единствено да мирише парфюма й и да чува гласа й. Но това не бе реалност, а отчаянието на една дъщеря. Грифин обаче беше реален. Колко хора трябваше да загуби? Колко пъти трябваше да губи него?
В първия момент докосването на пръстите му върху бузата ù ù се стори така естествено, че не осъзна какво означава. Той бършеше сълзите й.
- Знаеш, че можеш да се удавиш в толкова много тъга - прошепна ù.
Жаки отвори очи и го погледна. Нямаше думи. Нямаше какво да каже. Единствената ù мисъл беше за този мъж, когото не бе престанала да обича. И с когото не можеше да се раздели никога повече.
Петдесет и девет
9:30 ч.
У дома Жаки взе душ и се опита да поспи. Беше едва десет часът сутринта, а и не преставаше да преживява отново и отново последните няколко ужасни дни.
Боса, с мокра коса и облечена с хавлията си от тийнейджърските години, излезе от спалнята. На път за кухнята спря пред стаята на брат си. Искаше ù се да е буден, но вратата му беше затворена.
Жаки слезе на долния етаж и си направи чаша чай „Етоал дьо Пари“. Дядо ù веднъж ù бе разказал, че братята Мариаж създали чая специално за него. Така и не разбра дали е вярно. Докато гледаше как сухите листенца обагрят водата в зелено, Жаки вдъхна аромата. Ванилия, обгърнала мента. И цветна нотка. Подуши пак. Познато, но изплъзващо се ухание. Едновременно солено и сладко. И много зелено.
Лотус.
В музея през няколкото секунди след като бе взела торбичката от Роби и докато бързаше към Дзи Пин усети ароматите, носещи се от древната керамика, с яснота, която ù бе убягнала в катакомбите. Дори в цялата суматоха за онези няколко мига разпозна всички съставки.
Тамян и смирна, син лотос и бадемово масло, и...
Имаше още едно ухание, но сега не си спомняше какво. Как е възможно? В музея знаеше.
Какво беше?
Не беше сигурна дали е чак толкова важно, но беше твърдо решена да си спомни. Излезе от къщата, прекоси двора и влезе в работилницата.
Парфюмът, който с Роби бяха кръстили Парфюм на утехата, се усещаше в помещението. Никой не бе влизал тук от поне два дни. Мрачен и провокативен, ароматът на отдавна отминали времена - на съжаление, на копнеж, може би дори на лудост - се бе засилил.
Тук, в това помещение, поколения от рода бяха смесвали неуловими есенции от цветя, подправки, дървесина и минерали. Бяха забърквали еликсири, за да изкушат клиентите. Изграждали парфюми, за да доставят удоволствие на императори и императрици, на крале и кралици. Създаваха вълшебни есенции, на които никой не можеше да устои.
Тук тя беше открила, че се различава от останалите. Тук бе изпитвала най-големи страдания. Тук майка ù най-накрая се бе предала. А Роби, за да спаси своя живот, беше отнел чужд.
Тук, в това едновременно страшно и прекрасно помещение бяха губени тайни, откриваха ги наново и пак ги губеха.