Жаки се взря в инструмента, който мразеше и от който се страхуваше. Може би най-сетне беше време да приеме съзнателните кошмари вместо да се бори с тях и да се примири с факта, че страда от болест, която невинаги може да контролира.
Жаки седна на органа. Вдиша хаотичната смесица от миризми. Стотици отделни аромати. Дъх на роза. Жасмин. Портокал. Сандалово дърво. Смирна. Ванилия. Орхидея. Гардения. Мускус. Имаше ли друго място на света с толкова много различни ухания? Такава богата палитра от аромати, всеки със собствена история. Приказка от отминали времена. Вместо да тълкува митовете, можеше да прекара остатъка от своя живота в търсене на тези истории.
Стъклените шишенца бяха лещи. Течностите в тях - призми. Погледът ù започна да се размътва. Пред очите ù оживяваха образи в златисто, бронзово и кехлибарено. Жаки долови отделните съставки от парфюма на майка си. От одеколона на баща си. Спомни си, че когато беше малка и всичко все още беше наред, тя сядаше в скута на баща си тук на органа и той й разказваше за книгата с изгубените ухания, която техен предшественик намерил. Тя затваряше очи и си представяше историята като филм. В собствения си мисловен киносалон.
Шейсет
Париж, Франция, 1810 г.
Мари-Женвиев се бе съгласила да придружи съпруга си, защото не измисли причина да откаже. Но не искаше от Нант да се връща на мястото, къде-то бе живяла като млада. Спомените невинаги бяха приятни. Често я будеха нощем и не я оставяха на мира. Кървавата революция, избухнала в този град, ù бе отнела цялото семейство. Майка й, баща й и двете й сестри. Всички бяха пленени и впоследствие убити.
В Париж щяха да я посрещнат призраци. Щеше да ходи по улици, по които бе вървяла като момиче. Щеше да види привидението на миналото си. На Жил.
Но съпругът й искаше тя да го придружи. И Mapu-Женвиев нямаше как да откаже. Той е добър човек. Спаси ù живота, когато я намери полумъртва, наполовина удавена, на брега на Лоара. Свещеникът, с когото беше в лодката, беше използвал сетните си сили, за да ги развърже и да ù даде възможност да оцелее.
Безтежестта му, да я влачи надолу, Мари-Женвиев беше изплувала на повърхността. Задавена, тя си пое жадно въздух. И глътна вода. Ако не беше течението, нямаше да оживее. Реката я изхвърли на брега.
Първите два дни е Париж не бяха толкова емоционално изтощителни, колкото бе очаквала. През последните години градът се бе променил твърде много и спомените на Мари-Женвиев бяха смекчени от шока ù от промените.
На третата сутрин вече беше толкова спокойна, че докато каретата им прекосяваше Пон дьо Карусел над Сена, се загледа в млада жена, която се опитваше да обуздае трите си малки деца и не обърна внимание къде се намират. Hитo пък попита накъде са се запътили.
Каретата зави по улица „Сен-Пере“ и спря пред някаква сграда.
Мари-Женвиев се обърна към съпруга си.
- Къде сме?
- Изненада.
Само че тя никога не му е казвала нищичко за...
- Не разбирам!
Той не забелязваше ли паниката й? Защо се усмихваше?
- Чух, че тук правят най-хубавите парфюми в цял Париж. Исках да ти купя нещо за спомен от пътуването.
- Твърде скъпи са. Вече похарчихме достатъчно пари. - Гледаше съпруга си, но през рамото му, през прозореца виждаше вратата на парфюмерията, през която някога влизаше и излизаше по сто пъти на ден. Сега вратата се отвори. Някой излизаше. В първия миг Мари-Женвиев си помисли, че е Жан-Луи . Висок. С прошарена коса. Очи, толкова сини, та се виждаха чак от тук.
Той забеляза каретата, надзърна вътре и я погледна.
Значи все пак в Париж я чакаха призраци. Жил беше умрял в Египет, когато тя беше още девойка. Жил беше мъртъв от години.
Само че мъжът, който я гледаше в момента и се взираше в нея сякаш тя е призрак, беше съвсем жив.
Погледите им се срещнаха. За няколко секунди Мари-Женвиев забрави, че е омъжена, че има две деца и седи в карета под наем със съпруга си. Звукът, който се изплъзна от устните й, представляваше хлипане, примесено със смях.
- Добре ли си, скъпа? - попита съпругът й.
- Нещо ми прилоша...
Същата вечер, докато съпругът й спеше, Мари-Женвиев се измъкна от стаята в страноприемницата, която се намираше само на десет пресечки от улица „Сен-Пере“. Наоколо не беше нито тъмно, нито опасно. Вече не беше четирийсет и две годишна жена с прошарени коси, а пак седемнайсет-годишна девойка. Не ходеше тромаво, а летеше.
Вратата на магазина беше отключена въпреки късния час. Макар да не си бяха казали нищо, да не си бяха уговорили среша, той я чакаше в тъмния дюкян.
- Откъде знаеше, че ще дойда? - попита тя.
- Къде беше през всички тези години?