Двамата заговориха едновременно, но преди да довършат, той протегна ръце към нея. Двамата прекараха нощта в обятията си, докато първите слънчеви лъчи не озариха шишенцата с парфюми.
Мари-Женвиев успя да се прибере, преди съпругът ù да се събуди. Докато се обличаше, се опита да се държи нормално, но имаше чувството, че е изгубила двайсет години от живота си. Не познаваше мъжа, за когото се бе омъжила. Бе забравила живота, който е водила.
Оставаха им още четири дни в Гpaдa на светлините. Всяка вечер тя се преструваше, че заспива бързо, след което лежеше до този непознат и чакаше дишането му да стане равномерно. После ставаше от леглото, обличаше се и се измъкваше.
Тъмнината бе неин съюзник. Тайните среднощни среши бяха толкова обичайни в Париж, че оставаха невидими. Тя изчезваше в сенките и тичаше в ръцете на любимия си.
През последната нощ след като се любиха, докато тя още лежеше в обятията му на дивана в магазина, Жил ù каза, че иска да напусне съпруга си и да остане в Париж.
- Но и двамата сме женени и имаме деца! - изплака тя.
- Можеш да доведеш децата си. Ще ви купя къща. Ще живея там с теб и ще работя тук.
Тя поклати глава.
- Ce n'est pas possible.11
Жил стана и отиде до един шкаф. Отвори го и извади нещо. Очите на Мари-Женвиев бяха толкова насълзени, че не видя какво е.
- Нямаш избор - каза той.
- Не разбирам.
- Египтяните вярвали в съдбата. Нашите съдби са преплетени. - Той ù показа кожена торбичка и изпразни съдържанието ù в дланта си. - Помириши.
Мари-Женивев погледна към керамичното бурканче в ръката му и ù се зави свят. Първо се уплаши. Същото беше изпитала и в Лоара преди толкова години. Чернота. Студ. Вонята на кал и тиня. И тогава малки, нежни уханни ръце я издърпаха от Нант обратно на място, което ù беше познато. Тези ухания бяха лилави, тъмнокафяви, кадифено синьо и звездна светлина. Тъмнокож седеше до жена с гарвановочерни коси и ù подаваше бурканче.
По същия начин както беше съгледала отражението си в Залата с огледалата в двореца Версай, сега Мари-Женвиев виждаше себе си - всъщност Изида, с глава приведена над ръката на любимия си, да мирише мехлема в съда.
Мъжът, Тот, говореше на език, който Мари-Женвиев не бе чувала и не разбираше. Той изрече същите думи, които Жил току-що бе промълвил.
„Съдбите ни са преплетени.“
И тогава чу как някой извиква името ù с глас, който бе от настоящето. Звукът я изтръгна от видението. Гласът на съпруга й. Добрият, нежен винар, спасил ù живота, стоеше пред нея с очи, пламтящи от ярост. И държеше пистолет. Ръката му трепереше.
Зората проникваше през прозореца и се отразяваше в дръжката. Ако Мари-Женвиев знаеше, че добрият й, богобоязлив съпруг е способен да използва оръжие, щеше да се хвърли пред Жил. Но беше немислимо.
- Няма да ти позволя да ми вземеш единственото, което съм искал винаги! - изкрещя той на Жил и без колебание натисна спусъка.
След две седмици в дома си в Нант Мари-Женвиев прочете, че Жил е умрял от огнестрелна рана. Тя не можеше нито да се храни, нито да спи. Не говореше с мъжа, за когото беше омъжена. Грижеше се за децата си като в мъгла. Мислеше само за мъжа, когото обичаше от съвсем малка. Кой е държал ръката му? Кой му е шептял утешителни думи, докато е напускал този свят и преминавал в отвъдния?
Ако само не беше отишла в Париж, Жил още щеше да е жив. Беше умрял заради нея. Но Жил ù каза, че съдбата им е да са заедно. Две деца, неразделни от малки - както майка й често казваше - като чифт ръкавици.
Шейсет и едно
Париж, Франция
Неделя, 29 май, 13:08 ч.
Жаки се опита да стане и да се отдалечи от органа. Да се откъсне от притегателната му сила и да избяга от спомените, които не бяха нейни, но същевременно така истински, все едно ги бе изживяла. Но не можеше. Продължаваше да седи на ръба на съзнателното. Трябваше да разбере нещо важно. Историята не беше приключила. Дори не беше започнала.
Жаки вдиша. Напипа аромата. От стотиците шишета с есенции и разредители, можеше да прочете само някои от етикетите върху тях. Беше изгубена сред безброй възможности. Кои от всичките съставки предизвикваха кошмарните ù видения, ко-гато се смесеха? Започна да преглежда етикетите един по един. Този ли? Или този?
Ядосана, удари с юмрук по органа като дете, жадно за внимание. Бутилки се раздрънчаха, проблеснаха стъкла. Отново удари. Под музиката на парфюмите дочу друг звук, звук, който не беше на място - ехо.
Органът е изработен от плътно парче дърво. Не е възможно да има кухини.
Жаки свали едно по едно шишенцата от органа. Скоро наоколо нямаше къде да се стъпи. Четиристотин бутилки - някои още от XVIII в. - покриваха пода в нещо като триизмерен, благоуханен килим.