В разговорите в мавзолея, както Жаки ги наричаше мислено, Одри никога не назоваваше съпруга си по име - никога не казваше Луис, или Луи, както се произнасяше на френски. Винаги казваше „баща ти“, все едно желаеше да се разграничи още повече от него. Сякаш дори в гроба не бе достатъчно далеч от него.
Жаки бе научила от Одри, че когато хората те нараняват или разочароват, трябва да ги изличиш, доколкото можеш, от спомените си. Дà ги изтриеш от съзнанието си. И тя добре бе овладяла тази техника. Никога не се чудеше какво ли се е случило с Грифин Норт. Никога не си представяше какво прави той сега. Humo какво е станало с него.
„А не правиш ли точно това в момента? - попита закачливо Одри. - Както и да е, той беше под нивото ти.“
Жаки се запозна с Грифин в колежа. Беше две години по-голям от нея. Когато записа магистратура, се премести на три часа път от университета, в който той караше докторантура. През седмица Грифин изминаваше разстоянието с колата си, за да я види. Жаки не обичаше да шофира. Мисълта да пътува сама в колата, я ужасяваше. Ами ако сенките се завърнеха, докато е зад волана? Затова през останалите седмици тя хващаше автобуса и ходеше при него. И жадна да прекара всяка възможна минута с приятеля си, се прибираше с последния автобус в неделя - в 19:00 часа. Винаги забравяше да се нахрани, преди да тръгне, и докато стигнеше до своя колеж, столовата вече бе затворила.
Една вечер, докато се качваше в автобуса, Грифин й даде кафява хартиена торбичка, която тя отвори, щом седна. В нея имаше сандвич, увит в амбалажна хартия и завързан с бяла панделка, която вероятно бе забравила в стаята му. Върху нея пишеше: „Не искам да гладуваш заради мен“.
Майка ù грешеше. Грифин беше достатъчно добър за нея. Проблемът бе, че той не беше на това мнение. Затова и скъса с нея.
Жаки носеше бялата панделка в портфейла си, докато не започна да се прокъсва. След това я прибра в кутия за бижута, където още стоеше.
Самоубийството на майка ù бе първият урок, който Жаки получи относно загубата. Грифин - младеж, който споделяше любовта й към митологията, миришеше на древни гори и я докосваше, сякаш бе ценна реликва - беше последният.
Роби бе казал нешо, което Жаки не чу.
- Моля? Какво?
- Според мен лекарите грешат, че не помни почти нищо.
- Естествено, нали си граф Tourjours Droit - засмя се Жаки. Тя му бе измислила този прякор - граф Винаги прав - а после и родителите, и баба им и дядо им започнаха да го наричат така. - Как да спорят лекарите с теб?
И Роби се засмя. Като малък той променяше правилата, за да е винаги прав. В зависимост от ситуацията това беше сладко или вбесяващо. Когато беше осемгодишен, а тя на единайсет, Жаки организира тържествена церемония във вътрешния двор, разделящ къщата от парфюмерийната работилница. Ръкоположи го в рицарство с чадър и тогава му измисли прякора.
- Татко позна ли те този път?
- Очевидно бе наясно, че съм човек, когото обича.
- Изрече думите с изписана по лицето болка. - Но не знам дали съзнава, че съм синът му.
На Жаки не й се слушаха подобни неща. Образът на баща й, който Роби бе описал, щеше да я преследва дни наред, да се просмуква през пукнатините на стената, която бе издигнала около себе си.
- Въпреки всичко, което е забравил, все още рецитира формули за парфюми и ми напомня за тайните, свързани със смесването на съставките - продължи брат й. - Забравил е да чете, но знае точно колко капки розов екстракт се смесват с есенция от ванилия. А когато говори за формулите, винаги казва:
„Направи едно шишенце специално за Жаки“ - Усмивката на Роби стана по-широка. Добротата на брат ù бе най-хубавото му качество. Но колкото и да се възхищаваше на способността му да вижда по нещо добро у всеки, когато ставаше въпрос за баща им, това я дразнеше. Той бе егоист, причинил на всички им нетърпима болка.
- Може ли да сменим темата? - попита тя.
- Трябва да поговорим за него.
Жаки поклати глава.
- Не сега. Не тук. Непочтително е.
- Към майка ли? - озадачи се Роби.
- Да. Заради майка.
- Жаки, тя не ни чува.
- Благодаря за уточнението. Добре, давай, изговори, каквото искаш да ми кажеш за татко. Той дори не те е познал, но помни името ми...
- Трябва да го обсъдим.
Тя си пое дълбоко въздух.
- Добре, извинявай. Разкажи ми.