- В теб няма и капчица практичност.
- А ти си неуверена.
- Аз съм реалистка.
Роби кимна към безмълвния ангел.
- Ето за това скърби всъщност той.
Пет
Нандзин, Китай 21:55 ч.
Ателието беше празно, козато Дзи се върна, и бе признателен за тишината. Подреди материалите пред себе си и продължи работа върху картината, която бе започнал следобед. Всички мисли съсредоточи в пръстите си. Успокои съзнанието си и се отърси от мъчителните съмнения. Потопи се в енергията на движенията, в линията мастило, която попиваше в хартията. Скоро изобщо спря да мисли, престана да чува звуците, влитащи през отворения прозорец и откъм коридора, и усещаше единствено нежното шумолене от танца на четката по бялата хартия.
Древното изкуство кализрафия, за разлика от много други традиции, беше оцеляло в съвременния свят най-вече защото Мао Дзедун е съзнавал, че в държава със стотици различни диалекти калиграфията - въпреки елитарното си минало - е ефективен начин за общуване, който заслужава да се използва. След като режимът прие калиграфията като средство за комуникация, тя изгуби първоначалния си статус на възвишено изкуство и навлезе в света на обикновеното.
Някои художници обагряха своите творби с революционни нотки и изказваха мнението си чрез четки и мастило. Дзи не беше от тях. Неговите картини не бяха израз на политически възгледи. Той не крещеше посредством калиграфските произведения. За сметка на това шептеше. И имаше хора извън Китай, които го бяха чули.
Дзи излизаше от традиционния стил, като използваше печати. По принцип щампите от тези гравирани блокчета съдържат инициалите на художника и се изобразяват с червено мастило или цинобър. Дзи прибягваше до печатите, за да изпраща послания. През годините бе издялкал стотици блокчета, върху които гравираше изобразителни елементи от природни мотиви като листа, цветя, облаци и луни, до човешки форми, лица, длани, устни, очи, ръце и крака.
Работата на младия калиграф бе скъпа, сложна и изящна. И с всяка картина рискуваше живота си. Защото скрита във всеки печат имаше една нащърбена линия: светкавица. Вторият му подпис. Послание към всеки, който знаеше какво да търси, послание, че е жив.
Въпреки усилията му, дори в медитативното състояние, в което бе навлязъл, се прокрадна образът на горящия монах. Дзи рядко губеше контрол по този начин. Опита да пропъди мислите, да успокои съзнанието си и отново да се потопи във водовъртежа на черното мастило. Обикновено, когато рисуваше, се чувстваше напълно свободен. Но не и днес. Днес бремето на трагичната жестокост беше твърде тежко.
Делеше ателието с много други художници и беше свикнал някой непрекъснато да влиза и излиза. Затова, когато вратата се отвори и чу два чифта стъпки, Дзи не вдигна глава. Ще види кой е след малко. Довърши извитата линия с тържествен замах и чак когато чу името си, се дръпна назад със сковано от ужас сърце. Позна гласа на Лу Чун. Очакваше срещата по някое време следващата седмица, но нямаше представа, че ще е още тази вечер.
- Докато вечеряхме с професор Ву - кимна Лу Чун към спътника си, - той ми разказа прекрасни неща за последните ти творби. - Лу Чун се приближи, наведе се през рамото му и погледна недовършената картина. - И виждам защо.
Чун непрекъснато ядеше, дъвчеше и преглъщаше, при което издаваше мляскащи звуци. Както обикновено, сега жвакаше бонбон и на Дзи му се повдигна.
Изненадващите посещения на шишкавия чиновник с бебешко лице винаги бяха неприятни, но сегашното му идване бе особено тревожно, защото се появи непосредствено след като Дзи бе гледал нелегалните кадри в интернет.
- Благодаря - промърмори Дзи резервирано и с почтително сведени очи, както отдавна бе научил, че трябва.
- Искаш ли? - попита Чун и му подаде бонбон, увит в ядлива хартия. - Любимите ти. Оризови бонбони.
Дзи взе отвратителния бонбон и го остави на масата.
- Ще си го запазя за после. Не обичам да ям, докато работя.
Като малък в сиропиталището в покрайнините на Пекин Дзи имаше много учители. Те му преподаваха математика, история, география, литература, точни и хуманитарни науки, рисуване и цигулка. Лу Чун беше друг вид учител. От шестгодишен беше поел Дзи и в продължение на шест години всеки ден провеждаше с него индивидуални уроци, наречени „морално обучение“, което включваше етика, но наблягаше на родината, партията и народа. Часовете започваха с десет минути музика и завършваха с похвала за Дзи и оризов бонбон за награда.
В мига, в който бръкваше в кесийката с лакомства, Дзи винаги го обземаше страх. Изпитваше необяснимото чувство, че ще остане без пръсти; те ще се счупят и Чун ще дръпне кесийката, преди Дзи да извади ръка от нея.