Оп mani padme hum.
Колкото и умно дете да беше, когато започнаха заниманията му с Чун, Дзи не бе чувал за промиване на мозъци. Все пак съзнаваше, че Чун се опитва да промени начина му на мислене. Не се изключваше напълно от външния свят - все пак достатъчно, та да чува пропагандните поучения на Чун и да отговаря, когато беше нужно, - но използваше мантрата си като щит. Повтаряше фразата и дълбоко в душата му се надигаше тананикане и изблъскваше нежеланите натрапници - шумове, думи, тревоги, - като същевременно пазеше душата му непокътната.
От mani padme hum.
И така Дзи се бе научил как да е в съзнание и вътрешно, и в реалния свят едновременно.
- Искате ли? - предложи Чун кесийката на професор Ву.
- Да, благодаря - отвърна наставникът на Дзи и си взе бонбон. Осемдесетгодишният Ву, декан на Катедрата по калиграфия, беше жизнен и енергичен като за трийсет години по-млад мъж. Твърдеше, че работата му е причината да е здрав и щастлив. Често разясняваше на студентите си духовните и психологически ползи от калиграфията - както и от всяко изкуство - за това, как тя свързва хората с миналото и континуума на Вселената, как стои над политиката дори когато се използва с политически цели и как изважда на показ най-доброто у хората.
- Превъзходни са - рече Ву и лапна деликатеса.
Чун бръкна в кесийката и си взе още един бонбон.
Двамата мъже дъвчеха и след няколко секунди мирисът на сладкиша изпълни ателието. На Дзи му се повдигна, но овладя гаденето.
- За нас е чест да посетите ателието ни - произнесе почтително Ву.
Дзи не бе имал намерение да разказва на професор Ву за миналото си. По-добре да си мълчи, отколкото да поема рискове, защото трябваше да изпълнява кармично предопределение. Привлечеше ли върху себе си внимание, предизвикано от нещо различно от майсторското си боравене с четката, щеше да провали шансовете да постигне целта си. Но Ву бе прозорлив и мъдър човек. Бе разбрал, че на плещите на момчето тегне страшна тайна.
- Професор Ву ми каза, че си спечелил първа награда в студентския конкурс - отбеляза с мляскане Чун. - Честито!
Дзи кимна и отново извърна скромно поглед.
- Благодаря.
- Доволен ли си от занятията си в института?
Все същите въпроси. И все същите отговори.
- Да, много съм щастлив тук.
- Чудесно е, че си избрал да специализираш природни пейзажи - отбеляза Чун.
- Радвам се, че ви харесва.
Дзи беше избрал този предмет именно защото беше неутрален. Досега никого не бяха обвинявали в подривни дейности, защото бе нарисувал планина, поток или облаци. А стиховете, с които комбинираше картините, датираха отпреди векове.
Властите продължаваха да насърчават творците да възхваляват държавата, но през последното десетилетие се бяха появили хора на изкуството, критикуващи социалното положение, които дори се радваха на голяма популярност. Най-крайните от тях, които създаваха творби с образно сексуално съдържание, живееха скрити, но no-умерените вече бяха приети като част от китайската култура и дори работеха в университетите. Въпреки промените обаче, Дзи не можеше да си позволи никакви подозрения и избягваше послания с политически заряд.
Поне привидно.
- Професор Ву ми каза, че си един от едва четиримата студенти от този университет, чиито картини ще бъдат показани на изложба в Европа. Голяма чест. Всички много се гордеем с теб.
Дзи отново благодари.
Чун въздъхна:
- Това ли е всичко? Само благодаря?
Дзи знаеше колко се дразни старият му учител от Пекин на мълчанието му, но ако си мълчеше, нямаше да изрече нещо неуместно. От момента, в който бе дошъл тук от сиропиталището, говореше малко.
Дзи подуши огъня и се зачуди защо монасите са запалили жертвените клади преди съмване. Но кол-кото и да му се искаше да разбере какво се случва, не стана от леглото. Шестгодишното момче, което тогава се казваше Дордже, живееше в манастира Цечен Дамчос Лин от няколко месеца и изучаваше духовната практика дзогчен. В основата на този древен и пряк поток на мъдростта бе дисциплината. Дордже медитираше и нищо не биваше да смущава покоя му.
Не успя да блокира писъците. Humo звуците от бягащи крака.
- Дордже, ела с мен! - появи се внезапно на вратата му Рибур Ринпоче. - Бързо, манастирът гори.
Коридорът беше изпълнен с гъст дим и миризма на изгоряла гума. Така миришеше тяхното гориво. Огънят поглъщаше въглищата от тор на як. С какво щяха да се топлят до края на зимата?
Навън Ринпоче остави Дордже под покрито със сняг дърво и предупреди младия си ученик да не се доближава до горящите сгради.