- Опасно е. Може да изгориш. Разбираш ме, нали?
Дордже кимна.
- Ако те е страх, използвай мантрата и медитирай.
Това бе последното, което Ринпоче му каза, преди да изтича при останалите монаси и да се включи в опитите да спасят светата обител, датиращите отпреди векове картини тханка, свещените реликви и редките ръкописи.
От mani padme hum.
Дордже повтаряше мантрата, но тя не помагаше. Пламъците бяха погълнали покрива на храма и се издигаха към свещения връх Кайлаш. Какво ставаше в манастира? Всичко наред ли бе с Ринпоче? Защо още не бе излязъл навън?
И тогава една ръка грубо запуши устата на Дордже. Пръсти стиснаха китката му. Той се опита да извика, но устните му срещнаха плът. Напъна се да се отскубне с ритници. Мъжът обаче го стискаше прекалено силно.
- Спасяваме те от пожара, глупако. Не се дърпай.
Чун и останалите вярваха, че пожарът, жертвоприношението на учителите му и последвалото „спасяване“ на момчето - както наричаха отвличането - са травмирали детето и затова то е останало почти нямо.
Дзи, както го прекръстиха, когато го скриха в пекинското сиропиталище, не беше онемял. Но бе по-удобно да ги остави да си мислят каквото искат.
Чун се бе опитвал да насърчи момчето да разговаря, като му казваше, че иначе няма да може да се ожени и да има деца. Заплахата не стресна Дзи. Ринпоче в Тибет му бе обяснил, че не е предопределен за обикновен живот.
Сега гласът на Чун върна Дзи към настоящето.
- Професор Ву подаде официална молба да ти разрешат да заминеш с колегите си за изложбата. Затова съм тук, да го обсъдим. Искаш ли да отидеш?
Дзи не примигна, лицето му не трепна и не вдигна очи от картината си. Потопи четката в мастилото и я плъзна бавно, за да изрисува половин йероглиф. Духът на буквата бе като птица, литнала високо над планина. Дзи знаеше, че Чун чака отговор. Нямаше много време за колебания. Изгубеше ли търпение, Чун често се ядосваше, а Дзи не желаеше да го разярява.
- Ако държавата иска да замина, за мен ще е удоволствие.
Чун се усмихна. Изречение от десет думи за Дзи бе като дълга поема от устата на всеки друг. Сякаш, за да отбележи събитието, той извади трети оризов бонбон от червената найлонова кесийка и го лапна. Предложи пликчето първо на професор Ву, а после и на Дзи, който прие с ново тихо „Благодаря“ и остави бонбона на масата.
В сиропиталището имаше два типа деца. Едните приемаха бонбоните на Чун и веднага ги изяждаха лакомо, отчаяно; не толкова им се наслаждаваха, колкото ги изгълтваха в опит да намерят утеха в лакомството, в необичайното събитие, в разнообразието от привичното ежедневие и в насладата от мига. Другите взимаха бонбона и внимателно, все едно е от стъкло, го прибираха в джоба на престилката и си го пазеха за после.
Някои от децата бяха умни, трупаха бонбоните и ги разменяха за услуги. Други просто си ги кътаха за мигове, в които оставаха сами и ги използваха почти като средство да извикат спомени, които да ги върнат назад във времето преди сиропиталището, когато са имали семейства и са били обичани.
Дзи не правеше нищо от изброеното. Когато някое друго дете бе особено тъжно, той му даваше бонбон от запасите си. Доставяше му удоволствие да види как поне за няколко минути момченцето е малко по-щастливо.
Единственото, което искаше в замяна от другите деца, бе да не казват на възпитателката какво е направил. Тревожеше се, че Чун ще чуе за добрините му и ще заподозре, че промиването на мозъка не действа.
Ву вярваше, че ако калиграфията ще процъфтява като съвременна форма на изкуство, младите й майстори трябва да са отворени за нови техники и интерпретации. Под негово ръководство студентите изучаваха не само поезия, музика и живописни техники, но и западни материали, цветови палитри и концепции. Насърчаваше ги да експериментират, да играят с формите и структурите на йероглифите, които използваха. Подтикваше ги да бъдат смели и да нарушават правилата.
Най-сериозното правило, което наруши, беше годишната му среша с Дзи.
Преди професорът да приеме студенти в курса си, ги водеше при водопад в древен парк и ги караше да нарисуват спонтанна скица, която отразява атмосферата на свещеното място. После Ву разглеждаше как кандидат-студентите възприемат природата, как боравят с четката и мастилото. Въз основа на работата им взимаше окончателното решение дали да приеме съответния млад художник в курса си.
Когато Дзи завърши изпитната си творба при водопада, Ву го похвали, като го покани да учи при него. Дзи склони глава и заяви, че за него ще е чест.