Докато по алабастровия под се сипеха парчета гипс, Абу, водачът, доведен от Сорен, разказваше на присъстващите какво виждат. Лекцията му бе интересна, но мирисът на пот, горящи фитили и прахоляк започна да задушава Л'Етоал и той погледна крадешком към генерала. Колкото и да страдаше парфюмеристът, знаеше, че на Наполеон му е още по-тежко. Командирът бе толкова чувствителен към миризми, че не можеше да понася да стои в близост до някои слуги, войници и жени, чиито ухания не му се нравеха. Разказваха се легенди за дългите вани, които взима, и количествата одеколон, с които се полива - специална смес от лимон, цитрон, бергамот и розмарин, изготвена лично за него. Генералът дори използваше специални свещи (в момента осветяващи тъмната гробница), които му изпращаха от франция, защото се изливаха от кристализирана китова мас, която не вонеше така гадно при горене.
Манията на Наполеон бе една от причините Л'Етоал още да е в Египет. Генералът го бе поканил да остане, за да има парфюмерист на свое разположение. Л'Етоал нямаше нищо против. Бе изгубил всичко важно за него в Париж преди шест години по време на Якобинската диктатура. У дома го чакаха единствено спомени.
Сорен изчопли и последните остатъци от гипса и парфюмеристът пристъпи напред да разгледа резбованата врата. И тук имаше рамка от сини лотоси, опасваща картуши със същите непонятни йероглифи, каквито бе виждал из цял Египет. Може би откритият наскоро в пристанищния град Рашид камък щеше да даде някакви указания как се превеждат тези знаци.
- Готово - каза Сорен, подаде инструментите си на едно от египтянчетата и изтупа ръце от праха. - Генерале?
Наполеон се приближи до вратата и се опита да завърти все още бляскавата месингова халка. Закашля се. Дръпна по-силно. Генералът беше слаб, почти мършав, но Л'Етоал се надяваше вратата да поддаде. Най-накрая из гробницата отекна силно скърцане и вратата се отвори.
Сорен и Л'Етоал застанаха на прага до генерала и тримата протегнаха свещи напред в тъмнината на вътрешното помещение. Мъждукащата жълта светлина разкри коридор, пълен със съкровища.
Но не изящните стенописи, алабастровите делви, фино изваяните скулптури и дървените сандъци със скъпоценности щеше да помни Л'Етоал до края на живота си. Онова, което никога нямаше да забрави, бе топлият, сладък въздух, който го обгърна.
Парфюмеристът усети уханието на смърт и история. Лек дъх, останал от повехнали цветя, плодове, билки и дърво. Повечето миризми му бяха познати - но долавяше и други нотки. По-слаби. По-непознати. На практика само идеи за ухания, които обаче го хипнотизираха и го теглеха напред, подканващи и настойчиви като прекрасен сън, който всеки момент ще изчезне завинаги.
Той не обърна внимание на предупреждението на Сорен, че влиза в неизследвано помещение - и е възможно вътре да има капани и змии, - нито на напомнянията на Абу, че дебнещите в гробниците духове са по-опасни от змиите. А'Етоал последва носа си в мрака, само с една свещ в ръка, и мина пред генерала и останалите, жаден да вдъхне по-наситено ухание от загадъчния парфюм.
Той тръгна по пищно украсения коридор, стигна до вътрешната камера и вдиша дълбоко в опит да научи повече за древния въздух. После изнервено издиша и без да иска, духна свещта.
Дали заради дълбокото дишане, притискащия го мрак или пък от застоялия въздух, му се зави свят. Не бе от значение. Докато се бореше със световъртежа, мирисът стана по-силен, по-интимен. Накрая започна да разпознава някои от съставките. Тамян и смирна, син лотос и бадемово масло. Всички - неизменно използвани в египетската парфюмерия. Присъстваше и още нещо, което му се изплъзваше.
Застанал сам в тъмното, той така силно се бе концентрирал, че не чу приближаващите се стъпки на спътниците си.
- На какво мирише?
Гласът го стресна. Той се обърна към Наполеон, който тъкмо бе влязъл в камерата.
- Парфюм, който никой не е вдъхвал от векове -прошепна Л'Етоал.
Когато и останалите влязоха, Абу започна да им обяснява, че се намират в погребална камера, и посочи ярките пъстри стенописи. На една картина мъртвите обличаха голяма статуя на мъж с глава на чакал и поставяха храна в нозете му. Зад мъжа красива стройна жена с прозрачна рокля държеше поднос с шишета. Следващата сцена изобразяваше същата жена как пали кандило, от което се издига пушек. На третия панел чакалът стоеше сред бурканчета, преси и дестилатори - предмети, познати на Л'Етоал от парфюмерийното дюкянче на баща му в Париж.
Той знаеше колко важни са били благоуханията за древните египтяни, но никога не бе виждал толкова много картини, изобразяващи приготвянето и използването на аромати.