Генералът се приближи, за да разгледа мумиите. Протегна ръка към ковчега, а Абу промърмори предупредително. Наполеон махна небрежно и извади малък предмет от дланта на мъжката мумия.
- Колко необикновено! - възкликна, докато издърпваше същия керамичен предмет от ръката на жената. - И двамата държат такова нещо.
Той отвори първото бурканче, после второто. За миг всички притихнаха. Наполеон подуши въздуха и последователно поднесе двата съда към носа си.
- Л'Етоал, изглежда, съдържат еднакви благовония. - Подаде му едното от шишенцата. - Някаква помада ли е? Познат ли ти е мирисът?
Съдът бе достатъчно малък, та да пасне в дланта му. Гледжосано в бяло, бурканчето бе украсено със сложни плетеници в тюркоазено и червено, а тумбестата част бе опасана от йероглифи. Изгубеният език на древните, който още никой не бе разчел. Но език, чийто аромат Л'Етоал усещаше ясно. Той докосна лепкавата повърхност. Значи това в ръката му бе изворът на аромата, който го притегляше към помещението.
Л'Етоал не бе пророк или ясновидец. Беше чувствителен само към едно-единствено нещо - миризмите. Именно затова на двайсет години, през 1789 г., напусна- Мари-Женвиев и Париж и ги замени със сухия въздух и жегата на Египет - за да изучи вълшебните, хипнотизиращи аромати на древната цивилизация. Нищо открито досега не можеше да се сравни с това, което държеше. Отблизо уханието беше плътно, богато и усети как се понася на крилете му, излита от гробницата към небето и луната и се отправя към речния бряг, където го галеше вятърът, вкусваше хладната нощ.
Нещо се случваше с него.
Знаеше кой е - Жил Л'Етоал, син на най-добрия парфюмерист и майстор на ръкавици в Париж. Знаеше и къде се намира - с генерал Наполеон Бонапарт в гробница под Александрия. Същевременно се бе пренесъл на брега на широка зеленикава река, седнал до жена под сянката на дърветата. Имаше чувството, че винаги е познавал тази жена, но наред с това тя му бе и напълно непозната.
Беше красива - висока, слаба, с дълга, гъста черна коса и черни очи, пълни със сълзи. Тялото ù, облечено с тънка памучна риза, се тресеше от хлипания, а страданието ù го прониза болезнено. Инстинктивно усети, че нещо, което той бе направил, е причината за болката ù и единствено той може да облекчи страданието й. Трябваше да направи жертва. В противен случай съдбата ù щеше да го преследва вечно.
Л’Етоал свали дългата ленена роба, която носеше върху препаската си, и потопи крайчеца ù във водата, за да избърше бузите на жената. Когато се наведе над реката, зърна отражението си във водата. Отсреща го гледаше непознато лице - лице на по-млад мъж, най-много двайсет и пет годишен. Кожата му бе по-тъмна и no-златиста от неговата. Чертите му бяха ъгловати на места, на които чертите на парфюмериста бяха заоблени, а очите на младежа бяха тъмнокафяви, почти черни, вместо светлосини.
- Вижте - долетя далечен глас. - Тук има папирус.
Л'Етоал смътно разпозна гласа: Абу. Но по-важно в момента бе внезапният грохот от конски копита. И жената го бе чула. По лицето ù се изписа паника. Той хвърли робата, хвана я за ръка и я вдигна, за да я отведе далеч от реката, да я скрие на безопасно място.
Чу се вик. Някой се блъсна в него. Върху алабастровия под се разби глина. Л'Етоал отново бе в гробницата и вместо красивото меланхолично лице на жената, видя Абу, стиснал дебел свитък до гърдите си и взрян в счупеното глинено бурканче.
Мирисът бе накарал всички да изпаднат в транс, но Л‘Етоал пръв бе излязъл от него. Наоколо настана хаос. Мъжете шептяха, плачеха и крещяха, говореха на непознати езици. Изглежда, се бореха с невидими демони, биеха се със скрити врагове, утешаваха или приемаха утеха от неизвестни близки.
Какво се бе случило с него? Какво ставаше с мъжете наоколо?
Един от младите египетски работници се бе облегнал на стената усмихнат и пееше песен на древен език. Друг лежеше на пода и стенеше; трети замахваше към невидим противник. Двама от учените не бяха засегнати от виденията и наблюдаваха обстоятелствата ужасени. Сорен бе коленичил с блажено изражение на лицето и мълвеше молитва на латински. Картографът удряше с юмрук по стената и крещеше ли, крещеше мъжко име.
Л‘Етоал намери с поглед Наполеон. Генералът стоеше вцепенен до саркофага и се взираше в една точка на стената, все едно там имаше прозорец, разкриващ далечна гледка. Кожата му бе по-бледа от обикновено, а челото му бе обсипано с капчици пот. Имаше болнав вид.
Съществуваха ухания, които лекуваха болежки, и други, които ги причиняваха, отрови, които те съблазняваха със сладостта си, преди да изпият живота ти. Беше научил за тях и въздействието им от баща си.