Именно поради тази причина Жаки се чувстваше като измамница.
Тя знаеше, че е възможно вярата в героите да ти спаси живота, но бе и наясно, че подобна вяра в зрелиидни фантазии е в състояние също толкова лесно да те унищожи. Не го сподели с Мади. Просто написа посвещението, върна й книгата, благодари й и се качи в чакащата я кола.
След четирийсет и пет минути уханието на борове и току-що разцъфнал див рожков й подсказа, че са пристигнали пред гробище „Слийпи Холоу“, сгушено в тучната зелена долина на река Хъдсън. Тя вдигна поглед от книгата си, когато пред тях изникнаха портите от ковано желязо.
Щом колата мина през портала, Жаки развърза и отново завърза панделката, която пречеше на къдриците да падат в очите й. Два пъти. Събираше панделки от малка и имаше цели кутии със сатенени, рипсени, кадифени, от моаре и Жакиард -повечето купени от кошниците с дреболии в антикварните магазини. Лъскавата сатенена панделка, която носеше в момента, бе отрязала от макара с петна от вода и етикет „Траурно черно“.
Шофьорът караше по централната гробищна алея, докато не стигна до разклонение, където пое на дясно. Загледана през прозореца за познатия покрив, увенчан с гранитен кръст и елипса, Жаки нервно развързваше и завързваше белия си шал, докато колата пъплеше по тясната алейка покрай надгробни плочи, мавзолеи и паметници.
През последните 160 години всичките ù роднини по майчина линия бяха погребвани в това викторианско гробище, разположено високо на хълм с изглед към река Покантико. фактът, че толкова много от роднините ù почиваха в това голямо гробище, я караще по странен начин да се чувства у дома. Неспокойна и притеснена, но у дома в тази земя на мъртъвци.
Шофьорът спря в сянката на няколко акации и слезе да отвори вратата на Жаки. Решителността ù надделя над тревогите. Тя се подвоуми за миг, но слезе.
Под сянката на дърветата спря на стълбите към пищен мавзолей в класически гръцки стил и пъхна ключ в ключалката. Не помнеше някога да е имала проблеми с отключването, но миналата година металът не беше покрит с толкова ръжда. Възможно бе патронът да е разяден. Докато мърдаше ключа и натискаше, забеляза колко много от процепите между камъните отдясно на вратата са запълнени с мъх.
Трите бронзови глави над портала бяха обрулени от природните стихии. Лицата им - Живот, Смърт и Безсмъртие - се взираха в нея отвисоко. Тя се вгледа във всяко от тях, докато продължаваше да върти ключа.
Ерозията, разяла лицето на Смъртта, всъщност бе смекчила чертите й, особено около затворените ù очи. Пръстът, вдигнат пред устните в жест на вечно мълчание, беше изгнил. Както и короната от макове - древногръцкият символ на съня.
За разлика от Смъртта и Живота, лицето на Безсмъртието бе младо, но змията, захапала опашката си, увита около главата му, беше нашарена от черни и зелени петна на разруха. Неуместно за древен знак на вечността. Само символът на човешката душа -пеперудата по средата на челото - беше непокътната.
Жаки продължи да се бори с ключа. Почти ù се зави свят при мисълта как няма да успее да влезе. Но в следващия миг ключът се превъртя с тържествено щракване. Жената отвори вратата и пантите изскърцаха със старчески стон. Веднага я блъсна варовитият мирис на камък и застоял въздух, примесен с дъх на изгнили листа и сухо дърво. Жаки го наричаше „мирис на забравата“.
Тя спря на прага и надзърна вътре.
Утринната светлина, преминаваща през двата витража с лилави ириси, придаваше на помещението меланхоличен кобалтов нюанс и обливаше каменния ангел, проснат върху олтара. Лицето му не се виждаше, но скръбта личеше ясно от начина, по който деликатните му мраморни пръсти висяха от пиедестала, и по сломено спуснатите до пода криле.
Под двата прозореца стояха алабастровите урни с даровете на Жаки от предишната година: отдавна изсъхнали клонки с ябълкови цветчета, чиито венчелистчета бяха повехнали и спаружени.
В центъра на малкото помещение върху гранитна пейка седеше жена и наблюдаваше Жаки с позната, тъжна усмивка. Синя светлина се плъзна по силуета на жената и плисна в краката на Жаки.
„Тревожех се, че няма да дойдеш.“ Тихият глас сякаш долетя от въздуха около полупрозрачното видение, а не от устата му.
Тя не е истинска, напомни си Жаки, докато затваряше вратата след себе си. Призракът на майка й беше оптична илюзия. Плод на въображението й. Ехо от болестта й. Последната реликва от времето, когато Жаки Виждаше В огледалото не собственото си лице, а непозната физиономия. Когато бе убедена, че рисунките ù с моливи изобразяваха не Въображаеми пейзажи, а места, на които бе живяла. Когато чуваше писъците на хора, погребвани живи... изгаряни живи... макар никой друг да не ги чуваше.