Той намери това за странно трогателно. Значи беше полезен на някого. И продължи да говори същите безсмислени думи, които обаче някак си бяха по-добри от мълчанието. Продължиха по пътя към Рошхаймърови. От време на време ръката й се вкопчваше в рамото му и той разбираше, че тя е щастлива от присъствието му. Тя я отмести едва когато стигнаха до крайната си цел. Стоеше много изправена, с високо вдигната глава.
— А сега — каза тя — ще танцувам! Не се страхувайте за мен, приятелю. Ще танцувам.
Тя рязко тръгна и го остави. После го плени лейди Рошхаймър, отрупана с диаманти, и го заля с оплакванията си. От нея го пое Клод Уикъм.
— Съсипан съм! Напълно съм съсипан. Винаги ми се случват такива неща. Всички тези селски тикви си мислят, че могат да танцуват. Даже не се допитаха до мен… — Той продължи неумолимо да нарежда. Беше открил слушател, който му съчувстваше, човек, който разбираше. Отдаде се на бурно самосъжаление. Свърши едва когато се чуха първите звуци на музиката.
Мистър Сатъртуейт се отърси от мечтите си. Беше бодър, отново критично настроен. Уикъм безспорно беше глупак, но можеше да композира музика — деликатна, ефирна като феерична паяжина — и все пак сладникава.
Сценарият беше добър. Лейди Рошхаймър никога не пестеше пари, когато помагаше на протежетата си. Алея в Аркадия с осветителни ефекти, които й придаваха подходящата нереална атмосфера.
Две танцуващи фигури, които сякаш играеха заедно от незапомнени времена. Слаб Арлекин с блестящи на лунната светлина пайети, с вълшебна пръчица и маскирано лице… Бледа Коломбина, която се въртеше като в някакъв безкраен сън…
Мистър Сатъртуейт се изправи. Вече беше преживявал това. Да, наистина…
Сега тялото му беше далеч от дневната на лейди Рошхаймър. Беше в Берлинския музей при статуетката на една безсмъртна Коломбина.
Арлекин и Коломбина продължаваха да танцуват. Целият свят беше сякаш създаден за техния танц.
Лунна светлина и човешка фигура. Пиеро броди в гората, пее на луната. Пиеро, който видял Коломбина и не намирал покой. Двамата безсмъртни изчезват, но Коломбина поглежда назад. Чула е песента на едно човешко сърце.
Пиеро броди през гората… тъмнина… гласът му замира в далечината…
Селската поляна… танцуващи селски момичета — Пиеро и Пиерета. Моли като Пиерета. Не беше добра танцьорка. Анна Денмън беше права, но гласът й беше свеж и мелодичен, докато пееше „Пиерета танцува на поляната“.
„Хубава мелодия“ — кимна одобрително мистър Сатъртуейт. Уикъм не се притесняваше да напише и мелодия, когато имаше нужда от нея. Мнозинството от селските момичета го караха да потръпва, но осъзнаваше, че лейди Рошхаймър е решила да бъде филантроп.
Карат Пиеро да се включи в танците. Той отказва. Броди с тебеширенобяло лице — вечният влюбен в търсене на идеала си. Свечерява се. Арлекин и Коломбина, невидими, танцуват сред тълпата, която не забелязва присъствието им. Сцената е пуста. Само умореният Пиеро заспива на един тревист бряг. Арлекин и Коломбина танцуват около него. Той се събужда и вижда Коломбина. Ухажва я напразно, моли се, копнее по нея…
Тя става несигурна. Арлекин й маха да тръгва. Но тя вече не го вижда. Слуша Пиеро, неговата любовна песен, която отново се лее. Тя се хвърля в прегръдките му и завесата пада.
Второто действие е в къщата на Пиеро. Коломбина седи до огнището. Тя е бледа и уморена. Ослушва се — за какво? Пиеро й пее — още веднъж спечелва чувствата й. Стъмва се. Чува се гръмотевица… Коломбина оставя чекръка си. Тя е нетърпелива, развълнувана… Вече не слуша Пиеро. Във въздуха се носи нейната мелодия, музиката на Арлекин и Коломбина… Тя е будна. Спомня си.
Трясва гръм! Арлекин застава на вратата. Пиеро не го вижда, но Коломбина изскача навън с щастлив смях. Дотичват децата, но тя ги отблъсква. При следващата гръмотевица стените падат и Коломбина танцува в дивата нощ навън с Арлекин.
Тъмнина, а сред нея — мелодията на Пиерета. Бавно прониква светлина. Отново къщичката: Пиеро и Пиерета, остарели, седят до огъня в две кресла. Музиката звучи щастливо, но сдържано. Пиерета клюма в креслото си. През прозореца влиза лъч лунна светлина, а с нея — мотивът на отдавна забравената песен на Пиеро. Той се размърдва в стола си.
Тиха музика… приказна музика… Отвън са Арлекин и Коломбина. Вратата се отваря и Коломбина влиза вътре с танцови стъпки. Тя се навежда над спящия Пиеро, целува го по устните…
Тряс! Мощна гръмотевица. Тя отново е излязла. В центъра на сцената е осветеният прозорец, а през него се вижда как фигурите на Арлекин и Коломбина бавно се отдалечават танцувайки, избледняват все повече и повече…