Един дънер пада навън. Пиерета скача сърдито, втурва се към прозореца и дръпва щорите. Спектакълът свършва с неочаквана дисхармония.
Мистър Сатъртуейт седеше неподвижен сред аплодисментите и възгласите. Най-после стана и се отправи навън. Натъкна се на Моли Стануел, зачервена и нетърпелива, приемаща поздравления. Видя Джон Денмън, който си проправяше път с лакти през струпаните хора. Очите му блестяха с нов пламък. Моли се приближи до него, но, почти несъзнателно, той я отстрани. Не търсеше нея.
— Жена ми? Къде е тя?
— Мисля, че излезе в градината.
Но мистър Сатъртуейт беше този, който я откри. Седеше на каменна пейка под един кипарис. Когато се приближи до нея, той направи нещо много странно. Коленичи и повдигна ръката й към устните си.
— О! — възкликна тя. — Хареса ли ви как танцувах?
— Вие танцувахте… както сте танцували винаги, мадам Харсанова.
Тя рязко си пое дъх.
— Значи… сте се досетили.
— Има само една Харсанова. Никой не може да види танца ви и после да го забрави. Но защо… защо?
— Какво друго можех да сторя?
— Как да ви разбирам?
Тя се беше изразила много просто. Сега също не беше многословна.
— О! На вас ли да обяснявам. Вие сте човек с богат опит. Една велика танцьорка… да, тя може да се влюбва, но да се омъжи, това е различно. А той — той не искаше другото. Искаше да му принадлежа — както Харсанова никога не би могла да принадлежи на някого.
— Разбирам — промълви мистър Сатъртуейт.
Тя кимна.
— Сигурно много сте го обичали — каза тихо мистър Сатъртуейт.
— За да направя такава жертва ли? — засмя се тя.
— Не. За да я направите така безгрижно.
— О, да… Сигурно сте прав.
— А сега? — попита мистър Сатъртуейт.
Лицето й се натъжи.
— Сега ли? — Тя замълча. После повиши глас и се обърна към сенките. — Вие ли сте, Сергей Иванович?
Принц Оранов излезе на лунната светлина. Пое ръката й и се усмихна на мистър Сатъртуейт без самодоволство.
— Преди десет години оплаквах смъртта на Анна Харсанова — каза простичко той. — За мен тя беше нещо като второто ми „аз“. Днес я открих отново. Повече няма да се разделяме.
— На края на алеята след десет минути — каза Анна. — Можеш да ми вярваш.
Оранов кимна и отново се отдалечи. Танцьорката се обърна към мистър Сатъртуейт. По устните й трептеше лека усмивка.
— Е… Нещо не сте доволен, приятелю?
— Знаете ли — каза мистър Сатъртуейт строго, — че съпругът ви, ви търси?
Видя тръпката, който премина по лицето й, но гласът й прозвуча доста сигурно.
— Да — каза сериозно тя. — Сигурно е така.
— Видях очите му. Те… — Той рязко спря.
Тя все още беше спокойна.
— Да, вероятно. За някой и друг час. Час магия, родена от спомените от миналото, от музиката, от лунната светлина… Това е всичко.
— Значи с нищо повече не мога да ви убедя? — Той се почувства стар и обезсърчен.
— Десет години живях с мъжа, когото обичам — каза Анна Харсанова. — Сега отивам при мъжа, който десет години ме е обичал.
Мистър Сатъртуейт не каза нищо. Не му бяха останали аргументи. Всъщност, това наистина изглеждаше най-простото решение. Само че… само че някак си не беше решението, което той искаше. Усети ръката й върху рамото си.
— Знам, приятелю, знам. Но няма трети начин. Човек винаги търси едно — любимия, съвършения, вечния любим… Човек чува музиката на Арлекин. Не е доволен от никой любим, защото всички те са смъртни. А Арлекин е само мит, невидимо присъствие… освен ако…
— Да? — подкани я мистър Сатъртуейт.
— Освен ако… името му е… Смърт!
Мистър Сатъртуейт потрепери. Тя се отдалечи от него и сенките я погълнаха…
Не знаеше колко дълго е седял там, но внезапно се стресна от чувството, че губи ценно време. Забърза в определена посока, почти против волята си.
Когато излезе на алеята, изпита странното чувство за нереалност. Магия — магия и лунна светлина! И две фигури, които се приближаваха към него.
Оранов в костюма си на Арлекин. Така му се стори най-напред. После, когато го отминаха, разбра грешката си. Тази слаба, поклащаща се фигура можеше да принадлежи само на един човек — на мистър Куин…