— Миналата зима в Кайро. Всичко стана много бързо. След три седмици бяха сгодени, а след шест — женени.
— Тя ми изглежда много чаровна.
— Така е, без съмнение. И той я обожава… Но това няма значение. — И майор Потър отново повтори, като използува местоимението, означаващо за него само едно лице: — По дяволите, тя не трябваше да идва…
Точно тогава стигнаха до високо затревено пространство на известно разстояние от къщата. Отново с оттенък на гордост, като екскурзовод, мистър Сатъртуейт простря ръка.
— Вижте.
Бързо се смрачаваше. Прозорецът все още се различаваше ясно и се виждаше лице на мъж с шапка с перо, притиснато към едно от стъклата.
— Странно — отбеляза Потър. — Наистина, много странно. Какво ще стане, когато стъклото се счупи някой ден?
Мистър Сатъртуейт се усмихна.
— Това е най-интересната част от историята. Стъклото, доколкото знам, е било сменяно поне единадесет пъти, може би и повече. Последният път — преди дванадесет години, когато тогавашният собственик на къщата решил да унищожи мита. Но винаги е същото. Петното отново се появява — не веднага, това обезцветяване се разпростира постепенно. Като правило продължава между един и два месеца.
За пръв път Потър показа признаци на истински интерес. Той внезапно потръпна.
— Ужасно странни неща. Няма обяснение за тях. Каква е истинската причина да заковат прозореца отвътре?
— Е, смяташе се, че стаята… носи лош късмет. Ивсхъмови живееха в нея, точно преди да се разведат. После Стекли и жена му отседнаха тук, в тази стая, когато той избяга с една танцьорка.
Потър повдигна вежди.
— Разбирам. Опасна е не за живота, а за морала.
„А сега — помисли си мистър Сатъртуейт, — в нея са семейство Скот…, чудя се…“
Те мълчаливо се насочиха към къщата. Придвижвайки се почти безшумно по меката трева, потънали в собствените си мисли, неволно станаха подслушвани.
Тъкмо заобикаляха ъгъла на живия плет, когато чуха гласа на Айрис Ставертън, който се издигаше яростен и чист от дълбините на Тайната градина.
— Ще съжаляваш, ще съжаляваш за това!
Гласът на Скот отговори тихо и несигурно, така че думите не можеха да се различат и гласът на жената се извиси отново, изричайки слова, които те щяха да си спомнят по-късно.
… Ревността! Тя тласка към Дявола! Тя е самият Дявол! Тя може да бъде подтик за ужасно убийство. Внимавай, Ричард, за бога, внимавай!
Сетне Айрис излезе от Тайната градина пред тях и зави зад ъгъла на къщата, без да ги види. Вървеше бързо, почти тичаше, като жена, обсебена и преследвана от вещици.
Мистър Сатъртуейт отново си помисли за думите на лейди Синтия. Опасна жена. За пръв път почувства бързото, неотвратимо приближаване на трагедия, която не може да бъде избегната.
Все пак вечерта се засрами от страховете си. Всичко изглеждаше нормално и приятно. Мисис Ставертън със своята безгрижна незаинтересованост не показваше никакви признаци на напрежение. Мойра Скот беше, както и преди, чаровна и спокойна. Двете жени като че ли се разбираха много добре. Самият Ричард Скот изглеждаше в приповдигнато настроение.
Най-притеснена беше мисис Ънкертън. Тя потърси опора в мистър Сатъртуейт.
— Може да ви се стори глупаво, но, кой знае защо, ме полазват тръпки. Честно да ви кажа, изпратих да повикат стъкларя, без да кажа на Нед.
— Стъкларя ли?
— За да постави ново стъкло на онзи прозорец. Нед се гордее с него. Твърди, че придава колорит на къщата. Това не ми харесва, казвам ви. Ще си сложим ново стъкло и няма да има никакви отвратителни истории, свързани с него.
— Забравяте — каза мистър Сатъртуейт, — или може би не знаете. Петното се връща.
— И така да е… — отвърна мисис Ънкертън. — Ще кажа само, че е противоестествено!
Мистър Сатъртуейт вдигна вежди, но не отговори.
— И какво, ако се появи отново? — продължи мисис Ънкертън предизвикателно. — Ние с Нед не сме толкова бедни, че да не можем да си позволим по едно ново стъкло всеки месец — или всяка седмица, ако се наложи.
Мистър Сатъртуейт не прие предизвикателството. Беше виждал твърде много неща да се пречупват и да падат пред властта на парите, за да повярва, че дори духът на един рицар може да се съпротивлява успешно. Все пак беше заинтересуван от демонстрираното от мисис Ънкертън безгрижие. Дори тя не правеше изключение от общото напрежение в атмосферата — само че го придаваше на една измислена история за призраци, а не на междуличностните сблъсъци сред гостите си.