— Единствено… започна Конуей и спря.
— Какво щеше да кажеш, Дик?
— Е, исках да кажа, малко е странно. Ако ставаше дума за Марджъри, защо годежът да не може веднага да се обяви? Така де, за какво беше тази тайнственост? По-вероятно да е имал предвид някоя омъжена жена — нали знаете, някоя дама, която отскоро е била вдовица или някоя, която е смятала да се разведе.
— Наистина — подкрепи го Ивсхъм. — Ако случаят е бил такъв, годежът не би могъл да бъде обявен веднага. И сега, като се замисля, струва ми се, че не се виждаше чак толкова често с Марджъри. Това беше предишната година. Спомням си, че май бяха малко охладнели един към друг.
— Любопитно — отбеляза мистър Куин.
— Да. Изглеждаше така сякаш има замесен друг човек.
— Друга жена — предположи замислено Конуей.
— Боже господи! — възкликна Ивсхъм. Знаете ли, имаше някаква почти неприлична веселост в държанието на стария Дерек онази нощ. Изглеждаше пиян от щастие. И все пак… не мога да обясня точно какво имам предвид, но някак и странно дързък.
— Като човек, който предизвиква Съдбата — тежко изрече Алекс Портъл.
Дали говореше за Дерек Кейпъл или за самия себе си? Докато го гледаше, мистър Сатъртуейт бе по-склонен да повярва на второто. Да, това представляваше Алекс Портъл — човек, който предизвиква съдбата.
Въображението му, размътено от алкохола, внезапно го подсети за онзи момент в тази история, който бе свързан с неговото лично тайно занимание.
Мистър Сатъртуейт погледна нагоре. Тя беше още там. Гледаше и слушаше — все така неподвижна, като мъртва.
— Напълно вярно — каза Конуей. — Кейпъл беше странно развълнуван. Бих го описал като човек, който е заложил много и е спечелил при невероятно малък шанс.
— Може би е събирал кураж за онова, което е бил решен да направи, предположи Портъл и, като че ли подтикнат от някаква връзка с идеята си, той стана и си наля ново питие.
— Ни най-малко — произнесе рязко Ивсхъм. — Почти бих се заклел, че подобна мисъл дори не е минала през ума му. Конуей е прав. Той приличаше на комарджия, който току-що е спечелил огромна сума и още не може да повярва в собствения си късмет. Такова впечатление правеше.
Конуей направи обезкуражен жест.
— И все пак — каза той, — десет минути по-късно…
Всички седяха мълчаливо. Изведнъж Ивсхъм удари с ръка по масата.
— Нещо трябва да се е случило през тези десет минути! — извика той. — Трябва! Но какво? Да помислим внимателно. Всички говорехме. Изведнъж Кейпъл стана и напусна стаята…
— Защо? — попита мистър Куин.
Въпросът като че ли разсея Ивсхъм.
— Моля?
— Само попитах: „Защо?“ — повтори мистър Куин.
Ивсхъм се намръщи в усилието да си спомни.
— Не ми изглеждаше важно тогава… О! Разбира се — пощата. Не си ли спомняте колко се развълнувахме, когато чухме звънеца. Бяхме затрупани от сняг три дни. Спомнете си! Най-голямата снежна буря от години. Всички пътища бяха непроходими. Никакви вестници, никакви писма. Кейпъл излезе да види дали нещо най-после не е пристигнало и донесе голяма купчина вестници и писма. Отвори вестника, за да види новините и после се качи горе с писмата си. Три минути по-късно чухме изстрела… Необяснимо… абсолютно необяснимо.
— Не е необяснимо — обади се Портъл. — Разбира се, получил е неочаквани новини с някое от писмата. Бих казал, че е очевидно.
— О, не мисли, че сме пропуснали нещо толкова очевидно. Това беше един от първите въпроси на Съдебния лекар. Но Кейпъл не бе отворил нито едно от писмата си. Цялата купчина лежеше неразпечатана на тоалетката му.
Портъл изглеждаше стреснат.
— Сигурни ли сте, че не е отворил нито едно от тях? Може да го е унищожил след прочитането му.
— Не. Сигурен съм. Разбира се, това би било естественото обяснение. Не, нито едно от писмата не беше отворено. Нямаше нищо скъсано или изгорено. В стаята не гореше огън.
Портъл поклати глава.
— Невероятно.
— Всичко беше ужасяващо — каза тихо Ивсхъм. Ние двамата с Конуей се качихме горе, когато чухме изстрела и го намерихме… Направо бях шокиран, трябва да ви кажа.
— Нямаше какво да направите, освен да се обадите в полицията, предполагам? — попита мистър Куин.
— В Ройстън тогава нямаше телефон. Инсталирах го, когато купих къщата. Не, за щастие местният полицейски началник беше в кухнята в този момент. Едно от кучетата, спомняш ли си горкия стар Роувър, Конуей, се беше загубило предния ден. Минаващ каруцар го открил наполовина погребано в една преспа и го откарал в полицията. Там го разпознали, че е едно от кучетата на Кейпъл. Точно към него беше особено привързан. Началникът го доведе. Тъкмо бе влязъл, когато чухме изстрела. Това ни спести някои неприятности.