— Ей, каква снежна буря беше — спомни си Конуей. — Беше по същото време на годината, нали? В началото на януари.
— Февруари, струва ми се. Скоро след това заминахме за чужбина.
— Сигурен съм, че беше през януари. Моят ловец Нед… помните ли Нед? Осакати се в края на януари. Стана скоро след този случай.
— Тогава сигурно е било съвсем в края на януари. Странно колко трудно си спомня човек датите, след като минат няколко години.
— Едно от най-трудните неща на света — отбеляза сговорчиво мистър Куин. — Освен ако не можете да се ориентирате по някое голямо обществено събитие, като екзекуция на коронована глава или голям процес за убийство.
— О, разбира се! — извика Конуей. — Беше точно преди случая Апълтън.
— Не беше ли след него?
— Не, не! Не си ли спомняш? Кейпъл познаваше Апълтънови. Гостува на стареца предишната пролет, само една седмица преди да умре. Една вечер ни разказа за него.
Какъв стар скъперник бил и колко ужасно трябва да е било за млада и красива жена като мисис Апълтън да бъде свързана с него. Тогава никой не се усъмни, че тя го е пратила на оня свят.
— Бога ми, прав си. Спомням си, че прочетох съобщението във вестника за издадената заповед за ексхумация. Трябваше да се извърши същия този ден. Спомням си, че го зърнах, но не му обърнах внимание, защото съзнанието ми беше заето от мисълта за бедния Дерек, проснат мъртъв горе.
— Често срещано, но все пак много любопитно явление — отбеляза мистър Куин. — В моменти на голямо напрежение мисълта се фокусира върху някое съвсем незначително обстоятелство, което дълго време остава в паметта с най-голяма точност, като че ли приковано там. Може да е съвсем несъществен детайл като шарката на тапета, например, но човек просто не може да го забрави.
— Какво странно съвпадение, че го казвате, мистър Куин — обади се Конуей. — Тъкмо докато говорехте, внезапно се върнах мислено в стаята на Дерек Кейпъл. Той лежеше мъртъв на пода и аз видях съвсем ясно голямото дърво срещу прозореца и сянката, която то хвърляше върху навалелия сняг. Да, лунната светлина, снегът, сянката на дървото… сякаш ги виждам и сега пред очите си. Честна дума, струва ми се, че бих могъл да ги нарисувам. А никога досега не съм си давал сметка, че тогава съм погледнал натам.
— Неговата стая е онази, голямата, над портала, нали? — попита мистър Куин.
— Да, и дървото е голямата бреза точно на завоя на алеята.
Мистър Куин кимна с удовлетворение. Мистър Сатъртуейт бе обзет от странна възбуда. Бе убеден, че всяка дума, всяка извивка в гласа на мистър Куин е наситена със смисъл. Той тласкаше нещата нанякъде, но накъде точно — мистър Сатъртуейт не знаеше. Но нямаше никакво съмнение чия беше властната ръка.
Настъпи моментна пауза, после Ивсхъм се върна към предишната тема.
— А този случай с Апълтън, сега си го спомням много добре. Истинска сензация беше на времето. Тя се отърва, нали? Беше симпатична жена. Много светла, с прекрасна руса коса.
Сякаш против волята си мистър Сатъртуейт потърси с очи коленичилата фигура горе. Дали беше плод на фантазията му, или наистина я видя да трепва като от нанесен удар? И дали една ръка се плъзна по покривката на масата и после застина?
Чу се трясък от счупено стъкло. Алекс Портъл, който си наливаше уиски, беше изпуснал гарафата.
— Ама че съм! Ужасно съжалявам. Просто не знам какво ми стана.
Ивсхъм прекъсна извиненията му.
— Няма нищо. Всичко е наред, драги. Но интересно… счупването ми напомни нещо. Нали тя беше направила така, мисис Апълтън? Беше строшила гарафата с портвайн.
— Да, старият Апълтън обичаше да си пийва по чаша портвайн, само по една всяка вечер. В деня след смъртта му някой от прислужниците я видял да изнася гарафата навън и да я чупи нарочно. Естествено, тръгнали приказки. Всички знаели, че тя доста се е намъчила с него. Мълвата се разраствала и накрая, след няколко месеца, някои от близките му подали молба за ексхумация. И станало ясно, че старецът бил отровен. Арсеник беше, нали?