Господин Сатъртуейт беше произнесъл своята реч.
Внезапно една дълга, протяжна въздишка изпълни въздуха.
— Боже мой — възкликна Ивсхъм сепнат. — Какво беше това?
Мистър Сатъртуейт можеше да му обясни, че това е Блинър Портъл горе в галерията, но беше достатъчно артист по душа, за да развали добрата сцена.
Мистър Куин се усмихна.
— Колата ми сигурно вече е готова. Благодаря ви за гостоприемството, мистър Ивсхъм. Надявам се, че успях да направя нещичко за моя приятел.
Всички го гледаха с нямо удивление.
— Тази страна на нещата ви беше убягнала, нали? Той е обичал тази жена, разбирате ли? Обичал я е толкова силно, че е извършил убийство заради нея. Когато възмездието го е достигнало, както погрешно си е помислил, е сложил край на живота си. Но, без да иска, е оставил тя да понесе последствията.
— Тя беше оправдана — вметна Ивсхъм.
— Защото обвинението към нея не е било доказано. Но, струва ми се, може да е само плод на въображението ми, тя все още страда от тези последствия.
Портъл беше потънал в стола си, заровил лице в ръцете си.
Куин се обърна към Сатъртуейт:
— Довиждане, мистър Сатъртуейт. Вие се интересувате от драма, нали?
Мистър Сатъртуейт кимна удивен.
— Трябва да ви препоръчам арлекинадата. В наши дни тя отмира, но заслужава внимание, уверявам ви. Символизмът й е малко сложен за проследяване, но безсмъртните творения си остават безсмъртни, така да се каже. Желая на всички ви лека нощ.
Те го проследиха как се отправя навън към мрака. И, както преди, цветното стъкло на прозореца произведе калейдоскопичен ефект.
Мистър Сатъртуейт се качи горе. Отиде да затвори прозореца си, защото въздухът беше студен. Фигурата на мистър Куин се отдалечаваше по алеята, а от една странична врата изтича някаква жена. За момент те размениха няколко думи, после тя се върна по същия път към къщата. Когато мина точно под прозореца, мистър Сатъртуейт отново се впечатли от жизнеността, която излъчваше лицето й. Сега тя се движеше като жена, потънала в щастлив блян.
— Блинър!
Алекс Портъл се появи до нея.
— Елинър, прости ми, прости ми! Ти ми каза истината, но дано Бог ми прости — тогава не ти повярвах напълно.
Мистър Сатъртуейт проявяваше остър интерес към живота на другите хора, но също така беше и джентълмен. Вроденото му чувство му подсказа, че трябва да затвори прозореца. И той го затвори.
Но много бавно.
И чу гласа й — изтънчен и изразителен:
— Зная, зная. Ти преживя истински ад. И аз някога го изпитах. Да обичаш и същевременно ту да вярваш, ту да подозираш… Да отхвърляш съмненията си и да ги виждаш пак да изникват край теб с коварни лица. Разбирам те, Алекс, разбирам. Но има и по-лошо от това — адът, през който аз преминах с теб. Виждах твоето съмнение, твоя страх от мен, как отравят цялата ни любов. Този човек, този случаен пътник ме спаси. Повече не можех да издържам, повярвай ми. Тази вечер, тъкмо тази вечер бях решила да сложа край на живота си… О, Алекс, Алекс…
Глава II
Сянка върху стъклото
— Чуйте това — каза лейди Синтия Дрейг и зачете на глас от списанието, което държеше в ръка. — „Мистър и мисис Ънкертън уреждат празненство в Грийнуейс Хаус тази седмица. Сред гостите са лейди Синтия Дрейг, мистър и мисис Ричард Скот, майор Портър, носител на орден за почетна служба, мисис Ставертън, капитан Аленсън и мистър Сатъртуейт.“ Не е зле — отбеляза лейди Синтия, оставяйки списанието. — Сега поне знаем какво ни чака. Домакините така са объркали нещата!
Нейният събеседник, същият онзи мистър Сатъртуейт, с чието име завършваше списъкът на гостите, я погледна въпросително. Говореше се, че, ако мистър Сатъртуейт се появи в къщата на новобогаташи, това е знак или за необичайно добра кухня, или за някаква човешка драма, която ще се разиграе там. Мистър Сатъртуейт изпитваше особен интерес към комедиите и трагедиите на съгражданите си.
Лейди Синтия, жена на средна възраст с решително лице и щедро положен грим, го потупа закачливо с най-новия вик на модата в слънчобраните, който бе екстравагантно положен на коленете й.