— Не се правете на света вода ненапита, след като прекрасно разбирате. Нещо повече, според мен вие сте тук тъкмо за да видите как ще хвърчи перушина!
Мистър Сатъртуейт запротестира енергично. Не разбирал за какво говори тя.
— Говоря за Ричард Скот. Да не би да не сте чували за него?
— Чувал съм, разбира се. Ловецът на едър дивеч, нали?
— Точно така. „Огромни мечки и тигри“, както се пее в песента. Разбира се, самият той сега е светски лъв. Ънкертънови просто ще пощуреят, само и само да се доберат до него. А жена му! Очарователно дете — о, извънредно очарователно дете! Но е толкова наивна. Само двадесетгодишна, а той трябва да е поне на четиридесет и пет.
— Мисис Скот изглежда много чаровна — сдържано отбеляза мистър Сатъртуейт.
— Да. Горкото дете…
— Какво искате да кажете?
Лейди Синтия му хвърли укорителен поглед и по специфичния си маниер продължи към същността на въпроса.
— Портър не е лош, макар че е малко скучен. Типичен африкански ловец, мълчалив и загорял от слънцето. Винаги е свирил втора цигулка след Ричард Скот — приятели за цял живот и така нататък. Когато се сещам сега за тях, си мисля, че сигурно са били заедно на онова пътуван…
— Кое пътуване?
— Онова пътуване. Пътуването на мисис Ставертън. Сега ще кажете, че никога не сте чували и за мисис Ставертън.
— Е, за мисис Ставертън съм чувал — съгласи се мистър Сатъртуейт почти с нежелание.
Двамата се спогледаха.
— Само Ънкертънови са способни на такова нещо — въздъхна тя. — Те са абсолютно безнадеждни — искам да кажа, в обществото. Каква ужасна идея да поканят двамата заедно! Разбира се, били чували, че мисис Ставертън се е занимавала със спорт и пътешествия и с какво ли не още, а също и за нейната книга. Хора като Ънкертънови даже не подозират какви капани могат да заложат! Занимавах се с тях миналата година и никой не може да си представи какво преживях. Човек трябва да е постоянно с тях. „Не правете това! Така не се постъпва!“… Слава богу, свърши се. Не че сме се скарали — о, не, аз никога не се карам, но нека някой друг да се заеме с тях. Както винаги съм казвала, мога да понеса простащината, но не търпя посредствеността!
След това малко загадъчно обобщение лейди Синтия замълча за момент, размишлявайки върху посредствеността на Ънкертънови, както тя я виждаше.
— Ако все още им бях наставница — продължи тя след малко, — щях да кажа кратко и ясно: „Не можете да поканите мисис Ставертън заедно със семейството на Ричард Скот. Той и тя на времето…“
Тя спря многозначително.
— Но дали наистина е било така? — попита мистър Сатъртуейт.
— О, драги! Добре известно е. Онова пътуване в джунглата! Учудвам се, че тази жена е имала очи да приеме поканата.
— Може би не е знаела, че другите ще дойдат? — предположи мистър Сатъртуейт.
— А може би е знаела? Най-вероятно е знаела.
— Да не би да мислите…
— Тя е, бих казала, наистина опасна жена. От онези, които не се спират пред нищо. Не бих искала да съм на мястото на Ричард Скот този уикенд.
— И съпругата му не знае нищо?
— Сигурна съм. Но предполагам, че някой приятел рано или късно ще я осветли по въпроса. А, ето го и Джими Аленсън. Добро момче. Спаси ми живота в Египет миналата зима. Толкова ми беше скучно… Здрасти, Джими, ела веднага тук!
Капитан Аленсън се подчини и се отпусна на тревата до нея. Беше симпатичен млад мъж около тридесетте, с бели зъби и заразителна усмивка.
— Радвам се, че ме повика — заяви той. — При семейство Скот третият е излишен. Портър се е зачел в „Фийлд“ и аз бях заплашен от смъртната опасност да бъда забавляван от домакинята.
Той се засмя. Лейди Синтия се засмя с него. Мистър Сатъртуейт, който в някои отношения беше малко старомоден — дотолкова, че рядко се присмиваше на домакините си, преди да е напуснал къщата им — остана сериозен.
— Горкият Джими — изрази съчувствието си лейди Синтия.
— Но нали знаете, на когото не му сече главата, трябва да са му здрави краката. На косъм се отървах от изслушване на историята за семейния призрак.
— Призракът на Ънкертънови! — възкликна лейди Синтия. — Колко страшно!
— Призракът не е от фамилията Ънкертън — уточни мистър Сатъртуейт. — Призракът е на имението Грийнуейс. Купили са го с къщата.
— Вярно — съгласи се лейди Синтия. — Сега си спомних. Но той не дрънчи с вериги, нали? Този беше свързан с някакъв прозорец.