— Три пъти — отвърна мистър Сатъртуейт. — Два пъти в Париж и веднъж в Лондон. Няма… да го забравя.
Говореше почти благоговейно.
— И аз съм я гледал — каза Клод Уикъм. — Бях на десет години. Чичо ми ме заведе. Господи! Никога няма да го забравя.
Той със замах захвърли парче кифла в една леха.
— Има нейна статуетка в Берлинския музей — продължи мистър Сатъртуейт. — Прекрасна е. Такава крехкост, човек като че би могъл да я счупи с нокътя на палеца си. Виждал съм я като Коломбина, като лебеда, като умиращата нимфа. — Той замълча и поклати глава. — Е, тя беше гений. Едва ли ще се роди друга като нея. А беше млада. Беше погубена от невежеството и произвола в първите дни на революцията.
— Глупаци! Луди! Маймуни! — възнегодува Клод Уикъм. Той се задави с чая си.
— Учила съм с Харсанова — каза мисис Денмън. — Помня я добре.
— Беше чудесна, нали? — попита мистър Сатъртуейт.
— Да — тихо отвърна мисис Денмън. — Беше чудесна.
Клод Уикъм си тръгна и Джон Денмън въздъхна с дълбоко облекчение, при което жена му се засмя.
Мистър Сатъртуейт кимна.
— Знам какво мислите. Но въпреки всичко музиката, която пише това момче, е истинска музика.
— Сигурно сте прав — отвърна Денмън.
— О, несъмнено. А колко ще продължи, е, това е друго нещо. Джон Денмън го изгледа с любопитство.
— Какво искате да кажете?
— Успехът му е дошъл твърде рано. А това е опасно. Винаги е опасно. — Той погледна мистър Куин. — Съгласен ли сте с мен?
— Вие винаги сте прав — отвърна мистър Куин.
— Да се качим горе в моята стая — предложи мисис Денмън. — Толкова е приятно там.
Тя тръгна напред и другите я последваха. Мистър Сатъртуейт си пое дълбоко дъх, когато съзря китайския параван. Вдигна поглед и видя, че мисис Денмън го наблюдава.
— Вие винаги сте прав — каза тя и леко му кимна. — Какво ще кажете за моя параван?
Усети в думите й предизвикателство към него и колебливо, с леко заекване той отговори:
— Да, прекрасен е. Нещо повече — уникален.
— Прав сте. — Денмън се беше приближил зад него. — Купихме го скоро след сватбата. Получихме го за около една десета от истинската му цена, но дори така… съсипа бюджета ни за повече от година. Спомняш ли си, Анна?
— Да — отвърна мисис Денмън. — Спомням си.
— Всъщност не трябваше да го купуваме, поне тогава. Сега, разбира се, е различно. Онзи ден в „Кристи“ имаше разпродажба на много красиви лакирани предмети. Точно онова, от което имаме нужда, за да оформим тази стая съвършено. Всичко да бъде китайско. Да махнем другите неща. Ще повярвате ли, мистър Сатъртуейт, жена ми не иска и да чуе!
— Тази стая ми харесва както си е — отвърна мисис Денмън.
На лицето й имаше странно изражение. Мистър Сатъртуейт отново се почувства предизвикан и победен. Огледа се и сякаш за пръв път забеляза липсата на каквато и да било индивидуалност. Нямаше снимки, цветя или някакви дрънкулки. Изобщо не приличаше на женска стая. Ако го нямаше този единствен чужд елемент, китайския параван, стаята би могла да бъде показана в някоя голяма мебелна къща.
Забеляза как тя му се усмихва.
— Слушайте — каза тя. Наведе се напред и за момент видът й не беше така английски. Заприлича повече на чужденка. — Казвам го на вас, защото вие ще ме разберете. Купихме този параван с нещо повече от пари — с любов. От любов към него, защото беше красив и уникален, минахме без други неща, неща, от които се нуждаехме и които ни липсваха. Тези други китайски предмети, за които говори съпругът ми — тях ще купим само с пари. Няма да има нужда да влагаме нищо от себе си.
Съпругът й се изсмя.
— Е, нека да бъде твоето — каза той, но с лека обида в гласа. — Само че изобщо не подхожда на този английски фон. Другите мебели са хубави сами по себе си — истински, солидни, няма лъжа и измама, но са стандартни. Добри, обикновени Хепълуайт.
Тя кимна и тихо промърмори:
— Добри, солидни, истински английски.
Мистър Сатъртуейт се взря в нея. Улови някакъв скрит смисъл в тези думи. Английската стая… пламтящата красота на китайския параван… Не, отново му се изплъзна.
— Срещнах мис Стануел на алеята — рече той разговорчиво. — Каза ми, че ще бъде Пиерета на карнавала тази вечер.