— Да — потвърди Денмън. — Много е подходяща.
— Краката й са доста тромави — възрази Анна.
— Глупости — възпротиви се съпругът й. — Всички жени си приличат, Сатъртуейт. Не могат да понасят похвали към друга жена. Моли е много хубаво момиче и, разбира се, всички жени я ненавиждат.
— Говорех за танцуване — каза Анна Денмън. Тонът й беше леко изненадан. — Наистина е много хубава, но краката й се движат тромаво. Не можеш да ме разубедиш, защото аз разбирам от танци.
Мистър Сатъртуейт се намеси тактично.
— Значи ще дойдат и двама професионални танцьори?
— Да. За балета. Принц Оранов ще ги докара с колата си.
— Сергей Оранов ли?
Въпросът дойде откъм Анна Денмън. Съпругът й се обърна и я изгледа.
— Познаваш ли го?
— Познавах го… в Русия.
На мистър Сатъртуейт се стори, че Джон Денмън изглеждаше обезпокоен.
— Дали ще те познае?
— Да. Ще ме познае.
Тя се изсмя, а смехът й прозвуча триумфално. Вече изобщо не приличаше на холандска кукла. Сетне кимна окуражително на съпруга си и продължи:
— Серж. Значи той ще докара двамата танцьори. Винаги се е интересувал от танците.
— Спомням си — изрече рязко Джон Денмън, после се обърна и излезе от стаята. Мистър Куин го последва. Анна Денмън отиде до телефона и набра някакъв номер. Когато мистър Сатъртуейт понечи да последва примера на другите двама мъже, тя го задържа с жест на ръката си.
— Мога ли да говоря с лейди Рошхаймър? А, вие ли сте. Обажда се Анна Денмън. Принц Оранов пристигна ли вече? Какво? Какво? Боже мой! Това е ужасно!
Тя послуша още минута-две, после остави слушалката. Обърна се към мистър Сатъртуейт.
— Станала е злополука. И нищо чудно, щом Сергей Иванович е карал. О, не се е променил през всичките тези години. Момичето не е зле ранено, но е контузено и прекалено уплашено, за да танцува тази вечер. На мъжа е счупена ръката. Самият Сергей Иванович е невредим. Вероятно дяволът го пази.
— А какво ще стане с представлението тази вечер?
— Точно за това мисля. Нещо трябва да се направи.
Тя седна и се умълча. После го погледна.
— Колко лоша домакиня съм, мистър Сатъртуейт. Изобщо не ви забавлявам.
— Уверявам ви, не е необходимо. Но има нещо, мисис Денмън, което много бих искал да знам.
— Да?
— Как се натъкнахте на мистър Куин?
— Той често идва тук — отвърна бавно тя. — Мисля, че притежава земя в тази част на света.
— Така е, така е. Каза ми го днес следобед — осведоми я мистър Сатъртуейт.
— Той е… — Тя замълча. Очите й срещнаха погледа на мистър Сатъртуейт. — Мисля, че знаете по-добре от мен какъв е.
— Аз ли?
— Не е ли така?
Гостът се разтревожи. Тя смущаваше малкия му, подреден вътрешен мир. Почувства, че го подтиква да стигне по-далеч, отколкото беше подготвен да отиде, че иска от него да изрече думи, които не беше готов да признае и пред себе си.
— Вие знаете! — възкликна тя. — Мисля, че знаете много неща, мистър Сатъртуейт.
Ласкаеше го, но този път не успя да го плени. Той поклати глава с непривична скромност.
— Как може да знае всичко човек? — отвърна той. — Толкова малко… толкова мъничко.
Тя кимна в съгласие. После заговори отново, със странен, замислен глас, без да го гледа.
— Да предположим, че ви разкажа нещо… нали няма да ми се смеете? Не… не мисля, че ще се смеете. Да предположим тогава, че за да продължи… тя направи пауза — занаята си, професията си, човек реши да използува фантазията си… да си представи нещо, което не съществува… да си представи някоя истинска личност… Всичко това е преструвка, нали разбирате, самоизмама и нищо повече. Но един ден…
— Да? — подкани я мистър Сатъртуейт.
Беше силно заинтересуван.
— Фантазията се сбъдва! Онова, което човекът си е представял… невъзможното, онова, което не можело да бъде… става истина! Дали това е лудост? Кажете ми, мистър Сатъртуейт. Лудост ли е… или и го вярвате?
— Аз… — Странно как не можеше да промълви нито дума. Като че ли засядаха някъде дълбоко в гърлото му.
— Безумие — заяви Анна Денмън. — Безумие.
Тя изхвърча от стаята и остави мистър Сатъртуейт с неизреченото му признание.
Слезе за вечеря и откри мисис Денмън да забавлява един тост — висок, мургав мъж, наближаващ средна възраст.