— Започвам да ставам ужасно нервна — обяви тя, докато пиеха кафето след вечеря. — Знам, че гласът ми ще трепери и че ще забравя думите.
— Гласът ти е очарователен — увери я Анна. — На твое място не бих се тревожила.
— Но аз се тревожа. Другото по не ме безпокои, искам да кажа, танците. Те сигурно ще минат добре. Човек не може да направи груби грешки в стъпките, нали?
Тя се обърна към Анна, но по-възрастната жена не отговори. Вместо това каза:
— Изпей нещо на мистър Сатъртуейт. Ще видиш, че той ще те окуражи.
Моли се приближи до пианото. Гласът й се извиси, свеж и звънлив, и тя запя една стара ирландска балада.
Песента продължи. Накрая мистър Сатъртуейт кимна одобрително.
— Мисис Денмън е права. Гласът ви е очарователен. Може би не напълно школуван, но е прелестен, естествен и изпълнен с неподправено усещане за младост.
— Така е — съгласи се Джон Денмън. — Давай, Моли и не се оставяй на сценичната треска. А сега е най-добре да тръгвам към Рошхаймърови.
Компанията се пръсна, за да се преоблекат. Беше прекрасна вечер и решиха да вървят пеш, тъй като къщата беше само на няколкостотин ярда надолу по пътя. Мистър Сатъртуейт се намери до приятеля си.
— Странно — отбеляза той, — но тази песен ми напомни за вас. „Трети, призрачен момък тук има някаква тайна, а където има тайна, аз се сещам за вас.“
— Толкова ли съм тайнствен? — усмихна се мистър Куин.
Мистър Сатъртуейт кимна.
— Да, наистина. Знаете ли, до тази вечер нямах представа, че сте професионален танцьор.
— Така ли?
— Слушайте! — заповяда мистър Сатъртуейт и изтананика любовния мотив от „Валкюрите“. — Това се въртеше в главата ми през цялото време на вечерята, когато гледах онези двамата.
— Кои двама?
— Принц Оранов и мисис Денмън. Не виждате ли промяната в нея тази вечер? Като че ли… като че ли някой внезапно е вдигнал капака на прозореца и се вижда, че вътре свети.
— Да — съгласи се мистър Куин. — Има нещо такова.
— Вечната стара драма — продължи мистър Сатъртуейт. — Прав съм, нали? Тези двамата са родени един за друг. От един и същ свят са, мислят по един и същ начин, имат еднакви мечти… Човек се досеща какво се е случило. Преди десет години Денмън сигурно е бил много хубав, млад, елегантен — романтична фигура. И е спасил живота й. Всичко е съвсем естествено. Но сега… какво е той, в края на краищата? Добър човек — преуспяващ, заможен, но… е, ограничен. Добрата, честна английска порода — като онези мебели Хепълуайт горе. Също така обикновен — като онова хубаво английско момиче със свежия й нешколуван глас. О, можете да се усмихвате, мистър Куин, но не можете да отречете думите ми.
— Нищо не отричам. Винаги сте прав за това, което виждате. И все пак…
— Какво все пак?
Мистър Куин се наведе напред. Тъмните му, меланхолични очи потърсиха тези на мистър Сатъртуейт.
— Толкова малко ли сте научили от живота? — Попита той.
Остави мистър Сатъртуейт силно развълнуван и така потънал в размисли, че когато се приготви, откри, че другите са тръгнали без него. Беше се забавил, защото дълго време си избираше шал. Излезе през градината — през същата врата, откъдето беше излязъл следобед. Алеята беше окъпана в лунна светлина и още от вратата той видя страстно прегърната двойка.
За момент му се стори…
А после видя. Джон Денмън и Моли Стануел. Гласът на Денмън долетя до него.
— Не мога да живея без теб. Какво ще правим?
Мистър Сатъртуейт се обърна, за да се върне, откъдето е дошъл, но една ръка го задържа. Някой друг стоеше на вратата до него, някой друг, който също беше видял.
Мистър Сатъртуейт трябваше само веднъж да погледне лицето й, за да разбере колко далеч от истината е бил в заключенията си.
Нейната вкопчена от болка ръка го задържа, докато двамата отминаха по алеята и изчезнаха от погледа. Чу се да й говори дребни, глупави утешителни думи, неадекватни за страданието, което беше предусетил. Тя проговори само веднъж.
— Моля ви — каза, — не ме оставяйте.