Том скочи от бента на хлъзгавата скала. Лъчът на фенерчето му сочеше надолу, към двата пръста вода, която се просмукваше през камъните и изчезваше по лекия наклон към вътрешността на пещерата. Нервите му бяха опънати както от предупредителните надписи, така и от загадъчното поведение на Роу. Никога досега не беше влизал в пещера, особено пък в такава, която хора преди него бяха определили като опасна, а и в компанията на мъж, който очевидно не му казваше всичко.
Роу влезе пръв. Халогенният лъч на фенерчето му описа ярък кръг върху влажните стени. Намираха се на нещо като тераса, широка около осем метра. Таванът беше на десетина метра над главите им, а леко наклоненият под свършваше на няколко крачки от тях. Водата се плискаше някъде долу.
Роу предпазливо стигна до ръба и надникна, но Том остана на място, изнервен от представата за онова, което се криеше в мрака. Никога не си беше падал по пещерите, а бързо стичащата се вода и хлъзгавият под правеха придвижването доста опасно. Едно подхлъзване щеше да бъде достатъчно, за да изчезне в мрака отвъд ръба на каменната тераса.
Роу насочи фенерчето си напред. Пред очите на Том се появи отсрещната стена, на близо двайсет метра от тях. Таванът беше от светложълт пясъчник и образуваше нещо като купол. Пещерата имаше формата на улей, по който се стичаше двусантиметров слой вода, изчезваща в бездната със силен грохот.
— Пада доста от високо — отбеляза Роу. — Надолу има няколко прага. Първият е натри метра.
Том се промъкна към ръба и надникна. Прагът действително се намираше на три метра по-надолу и свършваше с още един тъмен и назъбен перваз.
— Имаш ли представа какво трябва да свършим тук? — попита Роу.
— Никаква — поклати глава Том.
Силен трясък заглуши плисъка на водата. После още един.
Двамата се спогледаха. Шумът идваше откъм входа на пещерата.
Изключиха фенерчетата и тръгнаха обратно. Върху бента стоеше мъж. Висок и строен, с тежък чук в ръце, с който разбиваше зидарията.
— Престани! — изкрещя Роу.
Мъжът извърна глава в тяхна посока, после спокойно нанесе поредния удар.
Роу разкопча кобура си, измъкна пистолета и го насочи към тъмната фигура.
— Казах да престанеш!
Мъжът отново замахна. Роу натисна спусъка. Но мъжът вече беше изчезнал от другата страна на бента.
В следващия миг камъните се срутиха и водата с грохот нахлу в пещерата. От нещастието ги деляха седем-осем метра, които стихията щеше да измине най-много за 2–3 секунди. Том светкавично отскочи вляво, с надеждата да избегне водната стена.
Роу не беше толкова бърз. Стихията с рев летеше към тях, носеща остри камъни, наподобяващи снаряди. Том нададе предупредителен вик, но вече беше късно. Водата погълна Роу и тялото му изчезна в мрака.
Закария слезе от колата. Роча беше спрял на няколко метра от някакъв пикап, отбил встрани от черния път. Намираха се на върха на склон, надвиснал над тъмна гора. Водите на Карибско море блещукаха в далечината.
Фолкън Ридж.
Пристъпи към пикапа и надникна в каросерията. Беше пълна с инструменти. Спътниците му също излязоха навън. Роча надникна от ръба на скалата. Долу се плискаха водите на буйна река. Разнесе се вик, после втори. Проехтя изстрел.
— Там долу — посочи с ръка Роча.
Бене си даде сметка за тежкото положение, в което беше попаднал. Мощното течение го носеше към ръба на терасата и нищо не можеше да го спре. Единствената му надежда беше, че водата долу ще бъде достатъчно дълбока, за да омекоти падането му. В противен случай щеше да си счупи нещо.
Полетя надолу. Направи опит да се извърти така, че да падне на краката си, но гравитацията и водната стена бяха безмилостни. Все пак успя някак си да улучи долния праг с подметките на ботушите си, но стихията го подхвана и го запрати в скалата. Направи опит да си поеме въздух и усети вкус на кръв в устата си. Беше си прехапал езика. Тук водата беше по-дълбока, може би някъде около половин метър. Течението беше силно, но не смазващо. Той успя да се задържи на площадката. Плясъците наоколо го предупреждаваха за камъните, носени от стихията. Дясната му ръка продължаваше да стиска фенерчето.
Трябваше да се премести. Погледът му попадна на някаква издутина върху отвесната стена. Водата се спускаше от нея с лека извивка, създавайки нещо като водопад. Ето го убежището. Недостатъчно, но все пак убежище. Хвърли се напред и залепи тяло за стената под перваза. Водата падаше надолу само на няколко сантиметра от лицето му. Грохотът се усили — знак, че водата помита и по-едрите камъни на бента.