Някъде зад гърба му проехтя вик. Обърна се и видя хаотичното движение на светлини по стените и тавана на пещерата. Разнесе се силен плясък. Два тъмни предмета паднаха в басейна на метър-два от него. Насочи фенерчето си натам. Сейган държеше някаква жена в прегръдките си.
— Можеш да се изправиш! — извика му той.
Сейган пусна жената и се надигна. Неочакваната му спътница беше млада, дребничка, с дълга черна коса. И двамата дишаха тежко, а жената усърдно търкаше очи.
Измести лъча встрани, за да не ги заслепява.
— Добре ли сте?
Сейган кимна, поемайки си на пресекулки застоялия въздух.
— Саймън е тук — рече на пресекулки той.
Бене реагира с рязко вдигане на главата. По далечната стена на пещерата играеше слаба светлина. Веднага разбра какво става. Саймън слизаше долу.
— Не е сам — добави Сейган и се изправи на крака.
— Името му е Роча — обади се жената.
— Бене, това е дъщеря ми Але — представи я Том.
— Мръсникът ме бутна от скалата! — оплака се Але. — Искаше да ме убие!
Гласът й трепереше от преживения ужас.
— Но ти ми спаси живота — добави тя, обръщайки се към Сейган. — Защо го направи? Скочи да ме хванеш, а след това се обърна така, че да паднеш пръв. Можеше да се потрошиш или да бъдеш улучен.
— Радвам се, че и тук има вода — простичко отвърна Сейган.
— Трябва да тръгваме — намеси се Бене. — Познавам Роча. Може да ни създаде сериозни проблеми. В момента и двамата слизат надолу. — Наведе фенерчето и пропълзя към ръба на скалата. — Скачайте без колебание, тук е ниско.
Тримата скочиха едновременно. Водата се движеше бързо, но стигаше едва до глезените им. Пред очите им се появиха няколко стръмни стъпала, които водеха надолу. Бене изведнъж се закова на място. Далече под тях се появи слабо сияние.
— Какво е това? — прошепна Сейган, който очевидно го беше забелязал.
— Не знам, но натам е единственият ни път.
Мъжете горе бяха въоръжени за разлика от тях. Единственият им шанс беше да се възползват от тъмнината.
Бене изключи фенерчето си.
— Хайде, продължаваме надолу — подкани ги с лека въздишка той.
Закария забеляза светлината, която мигаше под краката им. Някой се движеше предпазливо напред с очевидното желание да скрие присъствието си максимално дълго. Роу? Сейган?
Двамата с Роча използваха скалните стъпала само при първото ниво. После просто скачаха от праг на праг. Тази пещера беше естествен улей, по който водата от повърхността се спускаше надолу, превръщайки се в подземна река. Преди разрушаването на бента в нея вероятно беше прониквала само дъждовна вода, но сега беше истински потоп. Той се запита къде ли отива тази огромна маса.
Светлината под тях изчезна. Дали бяха въоръжени? Познавайки Роу, отговорът беше да.
За съжаление отново беше принуден да използва стария номер с включване и изключване на фенерчето. Без него не виждаше абсолютно нищо. После забеляза нещо в дълбините. Светлина. Постоянна, без примигвания. Какво бе това? Те продължиха пътя си надолу.
Том скочи от последната тераса и замръзна пред невероятната гледка, която се разкри пред очите му.
Бяха стигнали дъното. По приблизителната му преценка се намираха на повече от сто метра под земята. Разпенената вода пропадаше в тъмна яма до далечната стена, над която се издигаше облак миниатюрни капчици. Намираха се в просторна пещера, висока поне трийсет метра и горе-долу толкова широка. От тавана висяха бели сталактити. В стената бяха забити десетина триметрови факли, чиито пламъци разпръскваха мрака и изпращаха към тавана облаци от искри, ярки като миниатюрни комети. Под всяка от тях имаше издълбани в камъка стъпала, които обясняваха как са били запалени. Но от кого? И защо?
Прикритието на мрака вече не съществуваше. Нямаше къде да се скрият.
— Какво е това? — попита Але.
Той забеляза, че нахлуващата отгоре вода беше изгубила голяма част от силата си, укротена от многобройните прагове с различна ширина и височина. Повечето от стъпалата тук бяха наклонени и образуваха малки вирове. В центъра на подземната зала се беше образувало езеро от кристалночиста планинска вода, широко десетина и дълго шест-седем метра. В дясната му част имаше полегат праг, през който водата се оттичаше в мрака, поддържайки постоянно ниво. В ноздрите го удари миризмата на влажна пръст. В дъното се виждаше тесен процеп в скалата, през който можеше да се премине. Над него беше надвиснала малка тераса, до която се стигаше само през езерото. Те стояха на единственото сухо място в пещерата — продълговат и загладен камък, покрит с пясъчно зелен мъх.