На терасата над тях се появи мъж. Чернокож, слаб, на средна възраст, с късо подстригана коса. Роу очевидно го познаваше.
Бене закова поглед в лицето на Франк Кларк.
— Ние също имаме своите очи и уши, Бене. И ги използваме за наблюдение на онези, които трябва да бъдат наблюдавани.
Вероятно беше така. Мароните постоянно го правеха. По време на войната имали шпиони във всяка плантация и всяко населено място, които докладвали за плановете на британските войски.
— В такъв случай знаеш, че тук има и други хора — подхвърли той.
— Хванахте ли ги? — високо извика Франк.
Миг по-късно на по-горната тераса се появиха Саймън и Роча, охранявани от двама марони. Групичката се спусна на тяхното ниво. Мароните подадоха на Франк два пистолета и чифт фенерчета.
— Виждам, че си оцеляла — изръмжа Саймън, обръщайки се към дъщерята на Сейган.
— Върви по дяволите! — остро отвърна тя.
Саймън не обърна внимание на гнева й, обърна се към Кларк и спокойно попита:
— А ти кой си?
— Ние охраняваме това място.
— Защо? — обади се Сейган.
— Преди шейсет години един приятел ни помоли да пазим нещо много ценно. Той беше евреин, много специален човек. Разбираше отлично проблемите на мароните. На практика между нас и евреите винаги е съществувала много тясна връзка.
Никой не каза нищо.
— Янкипонг е нашият върховен бог — продължи след малко Франк. — Той лично е подбрал мароните, които да му служат и да утвърждават божествената му власт. Всеки от нас се чувства богоизбран.
— Като израилтяните — обади се Саймън. — Избрани от Бог, за да му служат до гроб.
— Отдавна сме забелязали тази прилика — кимна Франк. — Мароните са били способни да се справят с трудности, които са били непреодолими за всички останали. Евреите също. Ние вече открихме съкровището на нашия приятел, но изпитахме дълбоко съжаление, че сме го сторили, след като разбрахме колко свято е то. Това е друга типична черта на мароните. Винаги уважаваме ценностите на другите.
— Открили сте съкровището на Храма? — оживено попита Саймън.
— Много отдавна — кимна Франк. — Било ни е поверено още по времето на испанците, лично от Колумб.
— Но ти каза, че тези предмети са изчезнали — подхвърли Бене.
— Излъгах те. С надеждата, че ще се откажеш. Мислех, че покушението ще те спре, но ето те тук. Няма как да стигнеш до тази пещера без помощта на левита. Предполагам, че той е сред тези хора.
Бене знаеше значението на тази дума.
— Това съм аз — обади се Саймън.
— Лъжец! — кресна Але. — Ти си нула!
— Тук съм, за да получа съкровището — обърна се към Франк той, без да й обръща внимание.
— Значи знаеш как да стигнеш до него.
Бене запази мълчание. Какво ли бе намислил полковникът?
Франк се изправи на ръба на плиткото езеро. Дълбочината на водата не надвишаваше трийсет сантиметра, повърхността бе гладка като огледало. Приличаше на басейните в имението му. С продълговата форма и широчина от трийсетина метра, покриващо почти целия под на пещерата.
— Свободни сте — подвикна към чернокожите бойци Франк.
Мароните се покатериха на горната тераса и изчезнаха по посока на изхода.
— Трябва да бъдем максимално дискретни — поясни полковникът.
Тревогата на Бене нарасна. Опасяваше се от Роча, който би могъл да докопа пистолетите, които лежаха в краката на Франк заедно с фенерчетата.
— Предупреждавам ви, че ако мислите да ме нападнете, няма да постигнете нищо — сякаш отгатна мислите му Франк. — От тук нататък всичко е в ръцете на левита. Аз не знам нищо, но все пак ще направя една малка демонстрация.
Вдигна единият от пистолетите и го хвърли в езерото. Той бързо потъна в плитката вода.
Бене вече беше забелязал камъните, които покриваха дъното. Сега обаче си даде сметка, че разстоянието между тях е запълнено с тиня. Франк вдигна един камък с размерите на пъпеш и го пусна в езерото. Разнесе се плясък, после водата се успокои и всички видяха как камъкът ляга на дъното редом с пистолета. Към повърхността се издигнаха ситни мехурчета. После камъкът потъна в калта, засмуквайки и пистолета със себе си.
— По време на маронските войни това място е било използвано за разпит на пленените британски войници — поясни Франк. — Хвърляли един от тях в езерото, а останалите гледали как го поглъща тинята. След това нашите хора получавали без проблем отговори на всичките си въпроси.
— Как се казва човекът, за когото споменахте преди малко? — вдигна глава Сейган. — Онзи, който ви е възложил да пазите съкровището? Не е ли Марк Идън Крос?