Франк кимна.
— Чувал съм, че бил изключителна личност. Полковниците от онова време изпитвали дълбоко уважение към него. Помолил ги за помощ и те с готовност се отзовали. А това място било променено заради него.
75
Але беше мокра, мрачна и ядосана. На Саймън. На себе си. Беше действала като пълна идиотка, позволявайки на други хора да се възползват от гнева и илюзиите, които беше хранила.
— Кой сте вие? — попита тя мъжа, който беше хвърлил пистолета във водата.
— Казвам се Франк Кларк и съм полковник на местните марони. Тази земя ни принадлежи съгласно клаузите на специален договор, а това означава, че аз отговарям за нея. Вие коя сте?
— Але Бекет.
— Човекът, който се е появил тук преди шейсет години, е моят дядо — Марк Идън Крос — обади се баща й. — Нейният прадядо. Той ви е казал истината, че изпълнява изключително важно задължение.
— Доколкото съм информиран, той е прекарал дълго време в Ямайка и е опознал мароните по начин, достъпен само за шепа чужденци. Ние сме му предложили това място за светилище и той го е одобрил. — Кларк махна към спокойните води на езерото. — Тази яма е запълнена с тиня преди много години. Дълбока и хлъзгава. Виждате камъните, които са разпръснати по дъното. Някои от тях са номерирани лично от Крос. Такова било неговото желание. Водата и тинята на това езеро служили на мароните в продължение на столетия. А сега служат на евреите. Само левитът може да направи следващата крачка.
Але не беше сигурна, че го разбира. Останалите — също.
— Видяхте как пистолетът легна на дъното — продължи Франк. — Ако не бъде разбъркана, тинята със сигурност ще го издържи. Неномерираните камъни почиват върху твърда скала и не могат да потънат. Но другите — онези с номерата, практически плават върху тинята. Единственият начин да се стигне до скалата отвъд езерото е да се стъпва върху точно определени камъни.
— А какво ще ни попречи, ако решим да преплуваме? — обади се Закария.
— Водата е прекалено плитка, за да го направите без лодка или сал, а тук такива неща няма. Всеки, който опита да прекоси езерото по друг начин, е обречен на смърт. Това е обещанието, което сме дали на левита. Трима души са се опитали да преминат оттатък през последните шейсет години. Телата им са тук, под тинята. След тях дълго време не е имало подобни опити.
— Това е лудост! — отсече Але.
— Такова беше желанието на прадядо ви. Той лично е измислил тези препятствия.
— А как да бъдем сигурни, че казвате истината?
— Имате само моята дума — сви рамене Кларк. — Но той е дал да се разбере, че някой ден тук ще се появи друг левит, който ще знае как точно да премине оттатък.
— И какво всъщност има там? — попита Бене.
Тя също искаше да получи отговор на този въпрос.
— Онова, което търси левитът.
Але забеляза, че Саймън мисли напрегнато. В Прага му беше разказала всичко, което си спомняше за посланието на прадядо й, оставено в ковчега. Включително пет цифри: 3, 74, 5, 86, 19. Баща й също беше запознат с тях.
— Аз знам пътя — обяви Саймън. — Поемам предизвикателството.
Кларк се отдръпна от брега и небрежно размаха втория пистолет.
— Успехът ви ще докаже, че именно вие сте левитът — промърмори той.
Закария беше сигурен в правотата си. Ключът се криеше в числата, които му беше казала Але. 3, 74, 5, 86, 19.
По време на полета беше размишлявал върху тях и бе успял да открие някои доста необичайни неща. Първите три числа, 374, отговаряха на годините на съществуването на Първия храм, разрушен от вавилонците. А вторите три — 586, показваха продължителността на живота на Втория до унищожаването му от римляните. Това не можеше да са съвпадения. Явно Крос нарочно ги беше избрал. Но последното число? 19?
За него нямаше никаква представа. Въпреки това беше убеден, че те ще го преведат през езерото. Нямаше друга причина да бъдат включени в посланието на възрастния левит. Крос беше направил и още нещо.
— Спомнете си посланието на Абирам Сейган — извика той. — Големът ще ни помогне да запазим нашата тайна на свещено за евреите място. Големът е митично създание, направено от пръст с помощта на огън, вода и въздух. Именно това, на което се натъкваме тук. Това езеро е голем.
— Защо го наводнихте? — попита Сейган, обръщайки се към Франк.
— По принцип то винаги е влажно, благодарение на дъждовните води. Но за това предизвикателство трябва по-дълбока вода. Заповядах да разрушат бента в момента, в който разбрах, че Бене е тръгнал насам. Този бент сме го построили ние. Ако тази нощ се провалите, ще го построим отново и ще чакаме появата на истинския левит.