— Изброй на глас числата, които виждаш — обади се баща й.
Том слушаше внимателно какво му казва Але. После погледна Роу. От изражението на лицето му беше ясно, че го е разбрал.
Бъди готов. Още малко.
Бене се питаше дали Сейган наистина знае кое е шестото число. Беше насърчил дъщеря си да поеме напред, защото нямаше друг избор. При отказ Саймън със сигурност щеше да я убие. Франк Кларк стоеше до него и мълчеше. Саймън не ги изпускаше от очи. Ако жената в езерото успееше да се добере до отсрещния край, Саймън щеше да ги избие. В това нямаше никакво съмнение. Вече щеше да разполага с всичко, което му трябваше.
Тогава защо да не действаме още сега, веднага? Франк сякаш прочете мислите му.
— Още не — едва чуто прошепна той.
Але правеше върховни усилия да овладее треперенето си. Дали баща й наистина знаеше числата, които щяха да я отведат до отсрещния бряг? Как се случи така, че повери живота си на човек, когото беше ненавиждала през последните десет години? Дали не беше сбъркала с него, както сбърка със Закария Саймън? Обзе я чувство на срам, което обаче беше крайно недостатъчно, за да прогони ужаса от душата й. Една погрешна стъпка и беше мъртва.
— Да бъдем наясно — подхвърли Том и хвърли кос поглед към Саймън. — Не ти, а аз съм левитът.
— Невъзможно — поклати глава Саймън. — Ти дори не си евреин. Сам си го призна.
Том пренебрегна обидата и се концентрира върху чутото от Але. Все още не беше обявила номер 56 — шестото число, до което беше стигнал с помощта на древния навигационен уред. В замяна на това обаче беше споменала наличието на камъни с номера 5 и 6, които бяха част от маркираните деветнайсет.
Нещата се изясняваха. Ето я последната предпазна мярка. Саки беше разделил последното число на съставните му части. Единственото смислено решение. Напълно в стила на Марк Идън Крос, известен с изключителна предпазливост и здрав разум.
Той отново насочи вниманието си към езерото.
— Пет и шест — подвикна на Але той. — Използвай ги едновременно. Само по този начин ще стигнеш до брега.
— Виждам ги — обяви миг по-късно Але. — Първият е пет, след него има няколко немаркирани камъка. Шестицата е съвсем близо до отсрещната скала.
— Това е пътят — подвикна баща й.
— А ако грешиш?
— Не греша.
Тя хареса решителността, с която бяха изречени тези думи, но не беше сигурна дали е предназначена за нея или за Саймън. Продължаваше да стои на място, вцепенена от ужас. Кракът й просто отказваше да се отлепи от последния камък. Върху него се чувстваше в безопасност. Защо да продължава напред? Може би беше време да се върне обратно.
Невъзможно. Саймън щеше да я застреля още преди да е изминала половината път.
Бене беше готов за скок.
Даваше си ясна сметка, че може да получи куршум в гърдите, преди да докопа Саймън, но въпреки това беше решен да опита. Франк бавно поклати глава. Бене потърси очите на стария си приятел и веднага разбра защо не бива да мърда от мястото си. Поне още няколко секунди.
Нещата ще се решат от само себе си. Не бива да се намесваме.
Никак не му харесваше, че полковниците го приемат като заплаха, а не като марон. Франк вече няколко пъти беше подхвърлил, че Бене не разбира същността на живота им. Дойде време да му докаже обратното. По тази причина се сдържа и остана на мястото си. С надеждата, че не допуска грешка.
Закария беше съвсем наясно какво предстои. Ако Але успееше да прекоси езерото, той трябваше да убие тримата мъже, а след това и нея. Само по този начин можеше да сложи ръка на съкровището. Ако онези с дългите мачети дебнеха някъде около входа на пещерата, трябваше да им се изплъзне в мрака, а на другия ден да се появи обратно, вече със свой собствен екип.
Това му е хубавото да разполагаш с пари. С тях може да се купи всичко. Включително и резултати.
Але се стегна.
Пет. После шест.
Камък номер 5 беше на около метър от нея. Широка, но не и невъзможна крачка. Вдигна десния си крак, олюля се и почти загуби равновесие. Разпери ръце, пое си въздух и успя да се задържи. Десният й крак се върна обратно при левия. Тялото й бавно се стабилизира.
— Какво става? — извика баща й.
— Ужасно ме е страх, нищо повече. Плитката вода също усложнява нещата.
— Не бързай — посъветва я той.
— Но и не се бави прекалено дълго — добави Саймън.
— Ти върви по дяволите! — изкрещя Але, без да отмества поглед от камъните под водата.
Тя вдигна десния си крак и скочи. Мократа й подметка стъпи върху камък номер 5. Камъкът издържа. Але прехвърли върху него цялата тежест на тялото си. След като номер 5 издържа, трябва да издържи и номер 6, рече си тя. После се прехвърли върху него. Този път без никакво колебание. Номер 6 също издържа. Само метър я делеше от ръба на скалата. В душата й нахлу радостно облекчение. Обърна се точно навреме, за да види как Бене Роу се нахвърля срещу Саймън.