В едно отношение Саймън беше абсолютно прав. Откриването на съкровището щеше да означава нещо много важно.
Продължиха напред, осветявайки с фенерчетата каменния под на галерията. Тук нямаше влага. Беше сухо като в пустиня. Под краката им скърцаше едър пясък. Тунелът свърши.
Бене мълчаливо наблюдаваше Закария Саймън, който стоеше абсолютно неподвижно върху тинестото дъно. Нито един мускул по тялото му не помръдваше.
— Какво възнамеряваш да правиш? — тихо подхвърли Франк.
— Да прекося езерото преди него — отговори на патоа той.
Изпита облекчение от факта, че Саймън не разбира местното наречие.
— Сериозно ли говориш?
Добър въпрос. Вече беше споделил с Франк, че от Саймън могат да очакват единствено неприятности. В момента обаче противникът, който го беше лъгал още от самото начало и беше направил опит да го убие в Куба, стоеше насред езерото напълно безпомощен. Достатъчно беше да размъти тинята, за да предизвика смъртта му. Но това му се струваше прекалено лесно.
— Ти ме подложи на изпитание — подхвърли на Франк той. — Сейган също.
— Поели сме обещанието да позволим единствено на левита да прекоси езерото. Такива са инструкциите, а мой дълг е да ги изпълня. — Приятелят му махна към Саймън. — От самото начало знаех, че този човек не е левитът, но трябваше да съм сигурен, че другият е.
— Мароните държат на доверието, така ли?
— Ние сме миролюбив народ въпреки многобройните войни, които сме водили. Единствената ни цел е била да оцелеем. Вярвахме дори на британците, когато сключвахме примирие с тях.
— Но бяхте измамени.
— Вината бе тяхна. И те загубиха повече от нас. Историята винаги ще помни лъжите им.
Бене разбра какво иска да му каже.
— Това, което се случва днес, има изключително важно значение за евреите — добави Франк. — А аз се радвам, че сме част от него.
— Какво има оттатък?
— Не знам — поклати глава приятелят му.
— Не съм дошъл тук, за да търся съкровища, а заради него — промърмори Бене и махна към неподвижната фигура на Саймън в плитката вода.
— Е, вече е твой.
Бене протегна ръка и Саймън я сграбчи. Изтегли врага си на скалата с едно-единствено рязко движение.
— Прав си, мой е — изръмжа той.
Том гледаше назъбената пукнатина в скалите, малко по-висока от собствения му ръст. Сухият пясък свършваше пред някаква издутина, зад която се виждаше тесен проход. Той тръгна натам, следван от Але. На светлината на фенерчето се появи подземна зала с размери седем на седем и притеснително нисък таван. В дъното й проблесна нещо. Краткият оглед го увери, че пещерата е безопасна. Лъчът се спря на три каменни постамента, високи около метър, изсечени хоризонтално в скалата. Върху първия вляво беше седемстволната златна менора, леко матирана. На следващия постамент беше поставена Божествената трапеза. Златото сияеше на светлината, скъпоценните камъни блестяха. Върху третия лежаха двете сребърни тръби със златни орнаменти и също изглеждаха недокоснати.
Съкровището на Храма. Тук. Бяха го открили.
— Истинско е — прошепна Але.
Така беше.
Том направи опит да си представи всички онези хора, които бяха изгубили живота си, за да съхранят това съкровище. Хиляди били избити, когато римляните превзели Йерусалим. А безчет други след тях вложили ум и хитрост, за да го запазят. В продължение на цели две хиляди години. Далече от света, далече от хора като Закария Саймън. То оцеляло дори и на пълното с неизвестности плаване до Новия свят.
И ето го тук.
Благодарение и на неговото семейство, което беше пазило тайната поне две поколения. И Бог знае още колко хора преди тях. Сега този дълг лежеше върху неговите плещи.
До него Але шепнеше някаква дълга молитва. Ако някъде в душата му се беше запазила привързаност към религията, би трябвало да се присъедини към нея. Но такава нямаше. Беше в състояние да мисли единствено за последните осем години от живота си. Тежките години на морална и физическа разруха. Какво беше казала онази жена в Прага?
Открийте съкровището, а след това пак ще поговорим.
78
Бене внимателно оглеждаше двете жени, които се бяха появили на верандата му. Едната беше дребна, надхвърлила петдесет, с прошарена коса. Беше с елегантна блуза и пола. Носеше обувки с ниски токчета. Представи се като Стефани Нел, командир на отряд „Магелан“ към американското Министерство на правосъдието.