Не му беше трудно да отгатне кои са другите трима. Сейган, дъщеря му и Саймън.
Ами Франк Кларк? Беше ясно, че тези жени изобщо не подозират за него. Полковникът беше изчезнал в гората веднага след събитията в пещерата. Типично поведение за марон.
— Какво искате да знаете? — попита на глас той.
— Къде е Саймън? — повтори въпроса си Нел.
Той се облегна на парапета. Дървото за него беше доставено от околните гори, отсечено от робите преди векове. Неговите деди. Част от които бяха станали марони.
Кучетата продължаваха да лаят в далечината. Този звук го успокояваше. Както и фактът, че и двете му гостенки нямаха представа за съществуването на Фолкън Ридж и Дупката на Дарби. Ако имаха, положително щяха да са там, а не тук. Още преди няколко часа беше изпратил хора да огледат, но никой не се беше върнал.
Невинният и глупакът си приличат като близнаци.
Непрекъснато си повтаряше да не бъде в ничия роля. Да бъде съвсем различен.
— Саймън вече не може да ви помогне.
Нел понечи да каже нещо, но посланичката я изпревари.
— Закария Саймън е опасен фанатик — хвана ръката й тя. — Идеята му е да подпали нова война, в който биха загинали хиляди. Ние обаче можем да го спрем. Въпреки цялата си лудост той издирва нещо, което е изключително скъпо на евреите. Свещено съкровище, което смятахме за отдавна изгубено, но което може да се окаже непокътнато. Знаете ли къде се намира?
Бене поклати глава. Наистина нямаше представа, тъй като не беше прекосил подземното езеро. Вместо това бе измъкнал Саймън от тинята, бе го извел на повърхността и го бе заключил тук, в едно от подземията на имението. Сейган и дъщеря му напуснаха пещерата и си тръгнаха в компанията на Франк, без да кажат нито дума. Той изобщо не прояви интерес към онова, което бяха открили. Беше крайно време да започне да действа като марон. Жените на верандата му бяха оброни — чужденци, които не заслужаваха да научат тайните му. Мароните предпочитат да мълчат.
— Наистина не знам — заяви той.
Във воя на кучетата се появи нова нотка, дълбока и ритмична. Прекрасно знаеше какво означава тя.
— Но знаете къде е Саймън, нали? — подхвърли уверено Нел.
— За последен път го видях как бяга.
— Ще ме убиеш ли? — попита Саймън.
— Не — отвърна той и махна с ръка към кучетата. — Те ще го направят вместо мен.
В очите на пленника се появи същото изражение, което беше видял в очите на наркобоса преди четири дни.
Отпи нова глътка лимонада и долови аромата на печено. Дива свиня, убита по-рано през деня. Сочно червено месо. Невероятно на вкус. Довечера го чакаше малък пир.
Надяваше се, че майка му ще направи и любимите му сладки картофи ями. Помисли си за Гранди Нани. Вече знаеше, че тази жена не е легенда. Наистина беше живяла по тези места. Хората говореха, че умеела да привлича дивите прасета, които доброволно излизали от гората и се трупали около нея.
— Преди триста години дедите ми били докарани тук в окови, за да бъдат продадени като роби — каза той. — Накарали ги да работят на полето. Моите били от племето короманти, пленени на Златния бряг. Не след дълго се разбунтували. Мнозина избягали в планините и извоювали свободата си с оръжие в ръка. Аз съм един от тях, истински марон.
— Защо е тази лекция по генеология? — попита Нел.
Далечният вой изведнъж секна и той започна да брои секундите. Една, две, три… На осем воят се поднови. Бит Нани беше открила плячката си. Какво куче, а? Истински лидер.
Той изпи остатъка от лимонадата си. Животът беше прекрасен. Но в него имаше тайни, които не биваше да бъдат споделяни. Като Дупката на Дарби с подземното езеро и номерираните камъни. А също и онова, което бе скрито зад тях.
До слуха му достигна отчаян писък. Далечен и слаб, но въпреки това ясен. Двете жени също го чуха. После дойде ред на кучетата. Вече не лаеха, а виеха. Нямаше представа къде са докопали Закарйя Саймън, но знаеше, че са го направили. Разбира се, нямаше да го докоснат, ако бе проявил достатъчно разум да не оказва съпротива. Като онзи наркобос преди четири дни.
Но този път плячката беше оказала съпротива.
— Питате за смисъла на фамилната сага, която току-що очертах? — подхвърли той. — Няма такъв. Аз просто се гордея с произхода си.
В далечината настъпи тишина. Кучетата бяха замлъкнали и той знаеше защо. Неговите животни винаги изяждаха плячката, която бяха убили.