Почти не бяха разговаряли, след като напуснаха Ямайка. Малко си казаха и когато изпратиха двете жени. Какво да си кажат? Това й е хубавото на истината — обезсмисля всичко, което й противоречи.
— Аз излъгах и мама — продължи Але. — Във Виена ти правилно ме нарече лицемерка. Прекрасно знаех какво мисли тя за юдаизма, знаех и как ти си се покръстил заради нея. Но въпреки това я излъгах. Без да мигна, право в очите.
Той усети болката й, но не каза нищо.
— Най-лошото е, че с приемането на юдаизма обезсмислих всичко, което ти направи. Случи се точно онова, което мама не искаше да се случи. Споровете между теб и баща ти изгубиха смисъл и той умря, преди да успеете да се помирите. Аз бях виновна за всичко — изхлипа тя.
Том продължаваше да мълчи, оставяйки я да се наплаче на воля.
— Съвсем не бях най-добрият съпруг и баща — заговори няколко минути по-късно той. — Бях егоист и измамник. Нещастен лъжец, който допусна купища грешки. Имах възможност да се помиря не само с Абирам, но и с теб. Обаче не го направих. Вината не е твоя.
— В Ямайка ти ми спаси живота. Хвърли се във водата след мен, а след това ме преведе през езерото. Но най-важното е, че попречи на Саймън да ме убие.
— Доколкото си спомням, ти също ми спаси живота — подхвърли той.
Тя вече му беше разказала как беше заслепила Роча с фенерчето си в момента на изстрела.
— Ти не си лъжлив репортер.
Думите и прозвучаха като декларация.
— Ти си журналист, спечелил наградата „Пулицър“. Заслужаваш всичко, което си постигнал. Наистина ли мислиш онова, което каза на онези жени? Че не желаеш никой да разбере истината за теб?
— Вече няма значение кой какво мисли. Важното е, че ти знаеш. Това ми е достатъчно.
Изрече тези думи с дълбоко убеждение.
— А какво ще стане със съкровището на Храма? — попита тя.
— Ние с теб сме единствените хора на света, които знаят какво има в онази пещера и как се стига до него. Вярно е, че има и други начини да се прекоси езерото, но съкровището е престояло там шейсет години, а според мен мароните ще се погрижат за него поне още толкова. Какво ще кажеш, ако отложим решението за по-късно, когато нещата се успокоят?
Тя кимна през сълзи.
— Заедно ще бъдем левит — прошепна той. — Ти и аз.
Дядо му беше споделил тайната си с Берлингер, а сега той включваше и Але. Вече беше решил да сключи мир с религията си. Беше се родил евреин, от родители евреи, и възнамеряваше да остане такъв до края на живота си.
Междувременно бе успял да се свърже с Ина и да й разкаже какво се беше случило. На някакъв етап щеше да напише материал за Закария Саймън, за плановете и идеите му, за опасността от фанатизма. Все още не знаеше дали ще включи в него и историята за съкровището. Възнамеряваше сам да напише материала, а след това да го изпрати на Ина. Тя категорично отхвърли идеята, настоявайки статията да излезе с неговото име. Но той вече беше писател в сянка и възнамеряваше да остане такъв. В крайна сметка тя отстъпи и прие. Харесваше Ина. Може би някой ден отново щеше да отскочи да я види. Странно. Отново започваше да мисли за бъдещето.
— Имам едно предложение — подхвърли на Але той. — Теглим черта на купищата грешки, които допуснахме, и започваме на чисто.
По бузите й продължаваха да се стичат сълзи.
— Страшно много го искам! — прошепна тя.
— Здравей — протегна ръка той. — Аз съм Том Сейган.
Тя преглътна сълзите си и дори се усмихна.
— А аз съм Але Бе…
Успя да спре навреме и решително тръсна глава.
— Але Сейган.
— Приятно ми е да се запознаем, Але Сейган — стисна ръката й той.
Само едно нещо оставаше недовършено. Той се обърна и коленичи пред гробовете.
В продължение на двайсет години беше издигал стена пред емоциите си, твърдо убеден, че нищо не може да я преодолее. Но събитията през последните пет дни категорично доказаха дълбоката му заблуда. В крайна сметка разбра, че семейството е всичко. Или по-скоро Але, която беше останала единственият му близък човек. Вече беше убеден, че ще има още един шанс с нея. За разлика от човека, който лежеше под краката му. С него вече нямаше шанс. Цели двайсет години го беше наричал Абирам, „стареца“ и всичко друго, с изключение на онова, което заслужаваше. Много неща се бяха случили между тях, но в крайна сметка той проумя, че този човек му беше вярвал и го беше обичал. Нямаше никакво съмнение. Всичко щеше да е наред. В момента и това му стигаше.
Але се изправи зад него и сложи ръка на рамото му. Той погали гладкия гранит и едва чуто промълви: